- Селена! - извика той към коридора, но никой не му отговори. - Селена?
Нищо.
Трябваше да u каже да излезе. Каквото и да бе това място, никой от тях нямаше работа тук. Разбираше го и без предупреждението на магията в себе си. Трябваше да я измъкне оттук.
Дориан продължи надолу.
Селена наполовина бягаше, наполовина скачаше по стъпалата в опит да се измъкне от вътрешността на часовниковата кула колкото се може по-бързо. От ужасната u битка с Каин бяха минали месеци, но споменът от удара в черната стена още я измъчваше. Можеше да види ухилените мъртъвци около себе си и си спомни думите, които Елена бе изрекла на Самхейн - за осмината пазители в кулата, от които трябва да стои далеч.
Главата я болеше толкова силно, че u бе трудно да се съсредоточи върху стъпалата под краката си.
Какво имаше тук? То нямаше нищо общо нито с Гавин, нито с Бранън. Тъмниците може и да бяха оттогава, но това бе свързано с краля. Той го бе построил от...
Обсидиана боговете забраниха
и камъка, от който се бояха...
Но... Ключовете трябваше да са малки. Не гигантски като часовниковата кула. Не...
Селена стигна края на стъпалата и замръзна, когато видя коридора с унищожената килия.
Факлите бяха угаснали. Тя се огледа назад, към часовниковата кула. Тъмнината сякаш се разшири и се протегна към нея.
Не бе сама.
Тя стисна факлата и си наложи да остане спокойна, след което тръгна бавно и внимателно през порутения коридор. Не се чуваше нито звук. Нямаше и следа от друг човек. Но...
На половината път тя спря и угаси факлата. Бе запомнила всички завои, бе преброила стъпалата, по които бе слязла до тук. Можеше да намери обратния път и с вързани очи. Ако в коридора наистина имаше някой друг, факлата щеше да го привлече. А тя не бе в настроение да бъде мишена. Загаси огъня на факлата, като го стъпка с тока си.
Настъпи пълен мрак.
Вдигна Дамарис и изчака очите u да свикнат с тъмното. Само дето не беше напълно тъмно. Амулетът u излъчваше слабо сияние. Той u позволи да види само смътни очертания, сякаш мракът бе прекалено силен дори за Окото. Косъмчетата по врата u настръхнаха. Последният път, когато амулетът бе заблестял така...
Като опипа с ръка стената, без да смее да поглежда назад, тя се отправи към библиотеката.
Тогава чу дращенето на нокът по камъка и звука на дишане, което не беше нейно.
То надникна от сенките на клетката и стисна плаща, който обгръщаше тялото му с ноктестите си лапи. Храна. За пръв път от месеци. Бе толкова топла, толкова изпълнена с живот. То изскочи от мрака на клетката покрай нея, докато тя продължаваше да отстъпва на сляпо.
Бе забравило много неща, откакто го бяха заключили тук да изгние, след като се бяха уморили да си играят с него. Дори не помнеше как се казва и какво е било. Но помнеше други, по-полезни неща. Как да ловува, как да се храни, как да използва онези драскулки, за да отваря и затваря вратите. Бе внимавало през дългите години. Бе ги наблюдавало как рисуват, какво рисуват.
И когато си тръгнаха, бе изчакало, за да е сигурно, че няма да се върнат. Докато той гледа другаде и си е прибрал всички онези свои неща със себе си. И тогава то започна да отваря вратите една подир друга. Някаква част от него бе достатъчно смъртна, за да се връща и да затваря вратите, да подновява знаците, които заключват онова, което се криеше зад тях.
Но сега тя бе дошла. Бе научила символите и това означаваше, че знае какво са му направили. Вероятно бе част от разрушението и разтрошаването, и накрая от ужасното повторно построяване. И след като бе дошла тук...
То се скри в сенките и зачака тя да попадне в лапите му.
Щом дишането престана, Селена спря отстъплението си. Тишина. Синята светлина около нея засия по-ярко.
Селена постави ръка на гърдите си.
Амулетът пламна.
Последните няколко седмици бе преследвало дребничките хора, който живееха над него. Чудеше се какви са на вкус. Наоколо обаче винаги имаше противна светлина, която изгаряше чувствителните му очи. Винаги ставаше нещо, което го принуждаваше да запъпли обратно към спокойствието на камъка.
Прекалено дълго се бе хранило с плъхове и други пълзящи животинки. Техните кръв и кости бяха тънки и безвкусни. Тази женска обаче вече бе виждало два пъти. Първият път - с бледата синкава светлина на врата и, а вторият път по-скоро я бе подушило от другата страна на желязната врата.