Прокашля се и започна да чете думите от страницата. Не познаваше езика. Гърлото я болеше и се свиваше, докато тя се бореше да изрече звуците. Успя да го направи, макар зъбите да я заболяха все едно е настинала и е изпила нещо горещо.
Когато най-после приключи, очите u се бяха насълзили.
„Нищо чудно, че тази сила е забранена.“
Символите, изписани с кръвта u, започнаха един след друг да светят в зеленикаво, докато цялата арка не заблестя. Камъните в арката потъмняха, после почерняха, а накрая просто изчезнаха. Тъмнината в зеления портал сякаш се протегна към нея.
Бе станало.
Боговете u бяха свидетели, че се бе получило.
Това ли я очакваше, след като загине? Нима Нехемия бе отишла тук?
- Нехемия? - прошепна тя. Гърлото я болеше от заклинанието.
Нищо. Никой не u отговори. Само пустотата.
Селена погледна към книгата, после към стената и символите, които бе нарисувала. Бе ги изписала правилно. Заклинанието действаше.
- Нехемия? - прошепна тя към бездънния мрак.
Никой не u отговори.
Може би u трябваше повече време. Книгата не бе казала колко точно ще отнеме. Може би в онова отвъдно царство Нехемия имаше да измине път.
Селена зачака.
Колкото по-дълго се взираше в безкрайната тъмнина, толкова повече u се струваше, че и тя се взира в нея. Бе като в онзи сън, в който стоеше на ръба на пропастта.
„Ти си една страхливка, нищо повече.“
- Моля те - прошепна Селена на мрака.
Тогава отнякъде далеч долетя скимтене и Селена се завъртя към стълбите в края на коридора. Лапичка се спусна към нея.
Не към нея, осъзна Селена, когато видя как кученцето маха с опашка и скимти от нещо, което можеше да бъде само радост. Не към нея, защото...
Селена погледна към портала точно когато Лапичка замръзна.
А после всичко застина и в портала се появи сияйна фигура. Лапичка легна по гръб, като продължаваше да скимти и да маха с опашка. Ръбовете на силуета на Нехемия се гънеха от някаква вътрешна светлина. Но лицето u бе ясно... и беше... беше нейното лице. Селена падна на колене.
Почувства сълзите си, преди да разбере, че плаче.
- Съжалявам - успя само да каже. - Толкова съжалявам.
Нехемия обаче остана от другата страна на портала. Лапичка отново изскимтя.
- Няма да пресека границата - каза нежно на кученцето, - нито пък ти. Тонът u се промени. Селена разбра, че сега Нехемия гледа към нея. - Мислех те за по-умна.
Селена вдигна очи към нея. Светлината, която принцесата излъчваше в сияйния портал, не преминаваше през него, сякаш това бе наистина някаква крайна граница.
- Съжалявам - прошепна отново Селена, - просто исках...
- Няма време да ми кажеш това, което копнееш. Дойдох само защото трябва да бъдеш предупредена. Не отваряй този портал отново. Следващия път не аз ще отговоря на зова ти. И ти няма да преживееш срещата. Никой няма право да отваря вратата към този свят, колкото и голяма да е скръбта му.
Тя не бе знаела, не бе искала...
Лапичка задраска с лапи по пода.
- Сбогом, скъпа приятелко - рече Нехемия и се обърна към тъмнината.
Селена остана неподвижна, неспособна да се движи или да мисли. Гърлото u изгаряше от неизречените думи - думи, които в момента я задушаваха.
- Елентия. - Нехемия се спря и погледна обратно към нея. Бездната сякаш се раздвижи и започна да я поглъща. - Ти още не разбираш, но... аз знаех каква е съдбата ми и я приех. Дори я исках. Понеже само така нещата можеха да започнат да се случват. Но каквото и да съм сторила, Елентия, искам да знаеш, че ти беше един от редките слънчеви лъчи, които озариха мрака на последните десет години. Ти беше една от най-ярките светлини за мен. Не се оставяй да бъдеш угасена.
Преди Селена да успее да отвърне, принцесата изчезна.
В мрака нямаше нищо. Все едно Нехемия никога не бе съществувала. Все едно u се бе привидяло.
- Върни се - прошепна тя, - моля те, върни се.
Но мракът остана същия. Нехемия я нямаше.
Тогава се чу шум от стъпки. Не идваше от портала. Вместо това дойде от нейно ляво.
От Арчър, който стоеше и я зяпаше.
- Не мога да повярвам - прошепна той.
48
Селена веднага насочи Дамарис към Арчър. Лапичка му изръмжа, но остана назад, на крачка зад нея.
- Какво правиш тук?
Бе невероятно, че е на това място. Как бе влязъл?
- Следя те от седмици - каза Арчър, като държеше под око кучето. - Нехемия ми обясни за тунелите, показа ми как да влизам. Идвах тук долу всяка нощ след смъртта и.
Селена погледна към портала. Щом Нехемия я бе предупредила да не го отваря, бе сигурна, че приятелката и не е искала и Арчър да го вижда. Отиде до стената, като се постара да запази разстояние между себе си и чернотата, и прокара ръка по блестящите зелени знаци, за да ги изтрие.