Тя направи лъжлив удар наляво, но той пресрещна атаката и.
- Бих предпочела да живея в сянката на краля пред свят, в който управляват хора като теб. Когато приключа тук, ще отида при приятелчетата ти и ще им върна услугата.
- Те не знаят нищо. Не знаят това, което знам аз - каза той, докато избягваше атаките и с влудяваща лекота. - Нехемия криеше нещо от теб. Не искаше да те замесва. Реших, че не желае да споделя силата си с теб. Но се питах точно защо. Какво още е можела да знае?
- Ако мислиш, че ще ти помогна, значи си наистина глупак - изсмя се тихо Селена.
- О, когато хората ми започнат да работят за теб, ще промениш мнението си. Рурк
Фаран бе мой клиент, преди да го убият. Помниш Фаран, нали? Той беше садист, обожаваше болката. Каза ми, че никога не се е забавлявал повече, отколкото когато е изтезавал Сам Кортланд.
Погледът u се замъгли от ярост. Почти забрави името си.
Арчър тръгна към реката, така че тя да се върне към стената. Така че да я промуши с острието на меча си. Селена обаче също познаваше този удар. Също го бе учила преди всичките тези години. Затова, когато той атакува, тя мина под острието и блъсна челюстта му с дръжката на кинжала си.
Той падна като камък и изтърва меча си. Селена застана над него, още преди тялото му да докосне земята, и опря острието на кинжала си в гърлото му.
- Моля те - изхриптя Арчър.
Тя притисна острието в кожата му. Запита се как може да го убие по-бавно.
- Моля те - продължи да се моли той, - правя това за свободата. Нашата свобода. Ние сме на една и съща страна.
С едно движение на ръката си можеше да пререже гърлото му. А можеше и да го осакати като Грейв. Или да го накълца така, както Грейв бе направил с Нехемия.
Усмихна се.
- Не си убийца - прошепна той.
- Напротив - измърка тя. Светлината на факлата затанцува по кинжала u. Запита се какво да прави с него.
- Нехемия не би го искала. Знаеш, че не би го искала.
Не искаше да го слуша, но това уцели десетката.
„Не се оставяй да бъдеш угасена“.
В тъмнината, която бе погълнала душата u, вече нямаше много светлина. Съвсем дребно пламъче мъждукаше и ставаше все по-малко и по-малко. Където и да бе Нехемия сега, тя знаеше това.
„Не се оставяй да бъдеш угасена.“
Селена усети как се отпуска, но остави кинжала си опрян в гърлото на Арчър, докато се изправяше.
- Ще се махнеш от Рифтхолд още тази нощ - нареди му тя - заедно с всичките си приятели.
- Благодаря ти - изпъшка Арчър, докато се изправяше.
- Разбера ли, че си в града на сутринта - обърна му гръб и се отправи към тунела, -ще те убия.
- Благодаря ти - повтори Арчър.
Продължи да върви, като се ослушваше дали няма да я нападне.
- Знаех, че си добра жена - каза той.
Селена спря и се обърна.
В очите му имаше триумф. Смяташе, че е спечелил. Че отново я е излъгал. Крачка след крачка, тя се върна при него със спокойствието на хищник.
Спря достатъчно близо, като че да го целуне. Той се усмихна колебливо.
- Не - каза тя, - не съм.
След това удари, прекалено бързо, за да му остави какъвто и да е шанс.
Очите му се изцъклиха, когато кинжалът u се заби в сърцето му.
Тялото му рухна в ръцете u. С едната си ръка тя го задържа изправен, а с другата завъртя кинжала.
- Но Нехемия беше - прошепна тя.
52
Каол видя как кръвта руква от устните на Арчър, след като Селена го пусна на каменния под. Погледна надолу към тялото. Последните u думи към него увиснаха във въздуха и накараха тръпки да полазят и без това настръхналия Каол. Тя притвори очи и отметна глава назад, поемайки си дълбоко въздух, все едно вдишваше от смъртта пред себе си и от пролятата кръв, подпечатала отмъщението u.
Бе пристигнал навреме, за да види как Арчър моли за живота си и изрича думите, които бяха станали последната му грешка. Каол размърда ботуша си върху стъпалото, за да я предупреди, че е тук. Каква ли част от елфическите си сетива бе запазила сега, когато изглеждаше като човек?
Кръвта на Арчър потече по тъмните камъни, а Селена отвори очи и се обърна бавно към Каол. Кръвта се бе просмукала в краищата на косата u и ги бе оцветила в яркочервено. А очите u... в тях нямаше нищо. Бе като куха. За миг се запита дали няма да убие и него - просто защото е видял тъмната истина за нея.
Тя премигна и студеният гняв изчезна от погледа u, заменен от безкрайни умора и печал. Сякаш невидима тежест накара раменете u да увиснат. Взе черната книга, която Арчър бе изпуснал на влажните камъни, но я остави да се изплъзне от пръстите u, все едно е някакъв парцал.