След няколко минути тишина, Каол попита:
- Така и не разбрахме обаче защо Уесли е тръгнал по петите на Рурк Фаран. Уесли бе само един телохранител. Какво може да е имал срещу Фаран?
Очите и засмъдяха, а тя погледна към прозореца и небето, окъпано в звездна светлина.
- Отмъщавал е.
Все още можеше да види разкривения труп на Сам, проснат на масата под Асасинската крепост, да усети ръцете на Фаран по парализираното си от ужас тяло. Преглътна с мъка.
- Фаран отвлече, изтезава и уби един... един от спътниците ми. Следващата нощ излязох, за да му върна услугата. Нещата не се развиха добре за мен.
Една от цепениците в огъня изпука и озари стаята за миг със светлината на пламъците.
- Това ли е нощта, в която те хванаха? - попита Каол. - Мислех, че не знаеш кой те е предал.
- Все още не знам. Някой нае мен и спътника ми, за да убием Фаран, но това бе просто капан. Фаран бе примамката.
Настъпи тишина, а след това Каол попита:
- Как се казваше?
Тя сви устни и прогони спомена за това как бе изглеждал на онази маса.
- Сам - отвърна тя. - Казваше се Сам. - Пое си глътка въздух. - Дори не знам къде са го погребали. Не знам и кого да попитам.
Каол не отвърна нищо. Без сама да знае защо, тя продължи да говори.
- Провалих го - каза тя. - Във всеки смисъл на думата.
Отново настъпи тишина. Накрая тя въздъхна.
- В едно нещо не си - отговори Каол. - Обзалагам се, че той е искал да оцелееш. Да живееш. Поне в това не си го провалила.
Когато кимна, трябваше да отклони поглед, за да спре сълзите си.
След малко Каол отново проговори:
- Казваше се Литаен. Преди три години тя работеше за една от придворните дами. Роланд разбра това и реши, че ще е забавно да го намеря в леглото с нея. Знам, че не може да се сравнява с това, което си изпитала...
Селена не знаеше, че харесвал някоя, но...
- А тя защо го направи?
Той сви рамене, но лицето му помръкна от спомена.
- Защото Роланд е Хавилиард, а аз съм просто капитан на стражата. Убеди я да отиде в Мий с него. Но така и не разбрах какво е станало после.
- Обичал си я.
- Така мислех. Мислех, че и тя ме обича. - Той поклати глава и се скара мислено на себе си. - Сам обичаше ли те?
Да. Повече от всеки друг. Достатъчно, че да рискува и да изгуби всичко. Толкова силно, че тя все още го усещаше, дори сега.
- Много - въздъхна на глас.
Часовникът отброи единайсет и половина и Каол поклати глава, сякаш за да прогони напрежението.
- Уморен съм.
Тя се изправи. Нямаше представа защо се бяха заприказвали за хората, които значат толкова много за тях.
- Тогава ще тръгвам.
Той също стана на крака, а очите му заблестяха.
- Ще те изпратя до покоите ти.
- Мислех, че няма нужда да ме ескортират повече - повдигна брадичка тя.
- Няма - каза той и отвори вратата, - но е нещо, което приятелите правят един за друг.
- Интересно - отвърна тя и запърха с клепки, - изпращаш ли Дориан до покоите му, или това е привилегия, запазена само за дамите?
- Ако познавах истинска дама, щях да я изпращам. Не знам обаче дали мога да те нарека така.
- Какъв кавалер си само! Нищо чудно, че онези девойчета те чакат всяка сутрин в градината.
Той изсумтя и двамата притихнаха, докато вървяха към нейните покои. Това си бе същинско пътешествие, най-често мразовито, тъй като коридорите на замъка бяха опасани с прозорци, допускащи вътре зимния мраз.
Когато стигнаха вратата на покоите и, тя му пожела лека нощ и понечи да влезе. Пръстите и хванаха бравата на вратата и тя се обърна към него.
- В името на всичко свято, Каол - каза и той я погледна с ръце в джобовете. Селена се усмихна леко. - Щом е избрала Роланд пред теб, значи е най-голямата глупачка, живяла някога.
Той се вгледа в нея и отвърна тихо:
- Благодаря ти.
След което тръгна обратно към стаята си.
Селена го изпрати с поглед, който следеше мощните мускули по гърба му, видими дори под тъмната туника. Внезапно благодари на съдбата, че Литаен отдавна е напуснала замъка.
Звънът на мрачната часовникова кула в градината отекна, когато настъпи полунощ. Макар Каол да я бе изпратил до вратата и, след пет минути разходки в спалнята тя излезе отново, като този път се отправи към библиотеката. Имаше планини непрочетени книги в покоите си, но в момента не и бе до нито една от тях. Трябваше да прави нещо, което да я разсее от разговора с Каол и от спомените, които той бе извадил наяве.
Селена уви наметалото плътно около себе си и се загледа към страховитата снежна виелица, която биеше по прозорците. Надяваше се в камините в библиотеката да има напален огън, иначе щеше да вземе някоя интересна книга, да се прибере в стаята си и да се свие с Лапичка в кревата си.