Макар че онова нещо в коридора не изглеждаше никак дружелюбно.
Чукалото сякаш и се ухили. Кухите му очи се втренчиха в нейните.
Богове. Трябваше да си ходи.
Пръстите и обаче сами посегнаха към бравата на вратата, все едно я направляваше невидима ръка...
- Няма ли да почукаш?
Селена отскочи назад и когато се облегна на стената, кинжалът вече беше в ръката и. Това беше невъзможно. Беше си го въобразила.
Чукалото, оформено като череп, бе проговорило. Устата му се бе размърдала.
Да, това беше несъмнено, безспорно, напълно невъзможно. Прекалено невероятно дори за магиите на Елена.
Бронзовият череп я погледна, след което и се изплези. Имаше език.
Може би бе паднала по стълбите и си бе ударила главата в камъните - далеч по-вероятен вариант от това. Докато гледаше черепа, в ума и нахлу порой ругатни, всяка от които - по-вулгарна от предишната.
- Не бъди толкова смотана - изсумтя черепът и сви очните си кухини. - Привързан съм към вратата. Нищо не мога да ти направя.
- Но ти - преглътна тежко тя - си вълшебен.
Това бе невъзможно. Трябваше да е невъзможно. Магията бе изчезнала от земите на краля преди десет години, дори преди той да я забрани.
- Всичко на тоя свят е вълшебно. Но благодаря, че отбеляза очевидното.
Тя се успокои, колкото да каже:
- Но магията вече не работи.
- Новата не. Кралят обаче не може да заличи старите заклинания на древните сили. Виж примерно Знаците на Уирда. Те още си работят. Особено онези, които вдъхват живот.
- Ти си... жив?
- Жив? - изсмя се черепът. - Аз съм направен от бронз. Не дишам, не се храня, не пия. Не, не съм жив. Нито мъртъв, между другото. Просто съществувам.
Тя загледа мъничкия череп. Не беше по-голям от юмрука и.
- Редно е да се извиниш - рече той. - Нямаш идея колко шумна и досадна беше през последните месеци с цялото това припкане нагоре-надолу и с убиването на грозни животни. Мълчах си, докато не си рекох, че вече си видяла достатъчно странни неща, че да приемеш съществуването ми. Явно ме очаква горчиво разочарование.
С треперещи ръце тя прибра кинжала си и остави свещта настрана.
- Толкова съм благодарна, че най-накрая си решил, че си струва да ме заговориш.
Бронзовият череп затвори очи. Имаше си клепачи. Как не бе забелязала?
- И защо да заговарям някой, който никога не ме поздравява и дори не си прави труда да похлопа, преди да влезе?
Селена си пое дълбоко въздух и погледна към вратата. Камъните на прага още носеха следите от ридерака.
- Тя вътре ли е?
- Коя? - направи се на ударен черепът.
- Елена. Кралицата.
- Да, разбира се. Тук е от около хиляда години.
Очните му кухини сякаш засияха.
- Не ми се подигравай, иначе ще те изтръгна от вратата и ще те стопя.
- Никакъв шанс. Дори най-силният човек не може да ме откъсне от вратата. Лично крал Бранън ме постави там да наглеждам гроба му.
- Толкова ли си стар?
- Много е невъзпитано да коментираш възрастта ми - изсумтя черепът.
Селена скръсти ръце. Глупости. Магията винаги водеше до подобни глупости.
- Как се казваш?
- А ти как се казваш?
- Селена Сардотиен - каза истината тя.
- Колко забавно - изсмя се черепът. - По-смешно нещо не бях чувал от векове!
- Млъкни.
- Аз се казвам Морт, ако те интересува.
Селена взе свещта.
- Всичките ни срещи ли ще бъдат толкова приятни? - посегна тя към бравата на вратата.
- Наистина ли няма да почукаш? Страшно си невъзпитана!
С върховно усилие на волята тя се сдържа да не заблъска силно мъничкото личице, когато почука три пъти по дървената врата.
Морт се ухили, когато вратата се отвори.
- Селена Сардотиен - каза той на себе си и отново се изсмя. Тя му изсъска и затръшна вратата.
Гробницата бе изпълнена със смътна светлина и Селена доближи решетката, през която се процеждаше сребърен лъч и се отразяваше в повърхността. Обикновено тук бе по-светло, но затъмнението бе направило гробницата изключително мрачна.
Спря недалеч от прага, остави свещта на земята и се загледа в...
Нищото. Елена я нямаше.
- Ехо?
Морт се изкикоти от другата страна на вратата.
Селена завъртя очи и отново я отвори. Естествено, че Елена нямаше да е тук, когато имаше да я пита нещо важно. Щеше да остави някой като Морт, с когото да си приказва. Разбира се, защо не?
- Ще дойде ли тази нощ? - попита Селена.