Все едно u се умираше!
Вечерята приключи, когато кралят се изправи и се сбогува с гостите. Кралица Джорджина послушно и тихо го последва извън Голямата зала. Другите гости останаха, но вече започнаха да се разхождат от маса на маса, като разговаряха много по-спокойно, отколкото в присъствието му.
Дориан стана на крака, а Роланд го последва. Двамата заговориха три изключително красиви придворни дами. Роланд каза нещо, което разсмя момичетата и ги накара да се изчервят, а устните на Дориан се разтеглиха в усмивка.
Не можеше да хареса Роланд. Нямаше причини да е срещу него, освен усета си и разказа на Каол, но... нещо в изумрудените му очи я караше да иска да придърпа Дориан настрана от него. Престолонаследникът играеше на ръба, осъзна Селена. От него се изискваше да бъде любезен с определени хора. Може би тя трябваше да поговори с Каол за това.
Намръщи се. Ако кажеше на Каол, само щеше да усложни нещата. Може би трябваше да предупреди Дориан след вечеря. Бе прекратила романтичната им връзка, но все още я бе грижа за него. Наистина бе женкар, но иначе отговаряше на всички изисквания за принц. Бе интелигентен, чаровен и добронамерен. Защо Елена не се бе обърнала към него за помощ?
Не беше възможно Дориан да знае какво замисля баща му. Нямаше да се държи така, ако подозираше, че се готви нещо злокобно. И може би не трябваше и да научава.
Но каквото и да чувстваше Селена към него, Дориан щеше да стане владетел. Вероятно някой ден баща му щеше да разкрие силите си и да го принуди да избере какъв владетел иска да бъде. Тя обаче не бързаше да изправя принца пред този избор. Все още не. Можеше само да се моли, че ще е по-добър от баща си.
Дориан знаеше, че Селена го наблюдава. Току поглеждаше към него по времето на цялата иначе доста тягостна като настроение вечеря. Не спираше обаче да гледа и към Каол и всеки път, щом го зърнеше, лицето u се променяше - ставаше по-меко и някак замечтано.
Тя се облегна на колоната до стъклените врати и почисти ноктите си с кинжал. Слава на Уирда, че баща му си беше излязъл, тъй като щеше да я наругае за това.
Роланд каза нещо на трите момичета пред тях - чиито имена Дориан чу и моментално забрави, - а те отново се разсмяха. Роланд определено му съперничеше по чар, а и изглеждаше, че майка му е дошла с него, за да му намери булка - имотно момиче, което да добави богатствата си към тези на Мий. На Дориан обаче не му трябваше да го разпита, за да разбере, че до сватбата си Роланд щеше максимално да се възползва от предимствата да живее като млад благородник в кралския замък.
Докато го слушаше как флиртува, Дориан не знаеше дали иска да го фрасне, или просто да си тръгне. Животът сред празноглавите придворни обаче го бе калил и затова той се задоволи само с това да изглежда изключително отегчен.
Погледна отново към Селена, само за да я завари как зяпа Каол, който от своя страна наблюдаваше Роланд. Селена усети погледа му и вдигна очи към него.
Нищо. Никаква емоция. Дориан усети как се изнервя, така бързо, че не можеше да запази самообладание. Особено когато тя отново отмести поглед към капитана. И продължи да се взира в него.
Достатъчно.
Без да си прави труда да казва довиждане на Роланд или на момичетата, той излезе от Голямата зала. Имаше си по-големи грижи от това какво чувства Селена към приятеля му. Той бе престолонаследникът на най-голямата империя в света.
Цялото му съществуване бе свързано с короната и със стъкления трон, на който един ден щеше да седне. Селена бе приключила нещата между тях именно заради короната и трона - понеже искаше свобода, която той не можеше да u даде.
- Дориан - извика някой, когато той излезе в коридора. Не му трябваше да се обръща, за да разбере, че е Селена. Тя го настигна с лекота, въпреки че той крачеше бързо и нервно, при това без да го осъзнава. Не знаеше накъде отива, само че трябваше да излезе от Голямата зала. Тя го докосна по лакътя и той се намрази заради удоволствието, което изпита от това.
- Какво искаш? - попита я. Излязоха от претъпканите коридори и Селена го дръпна за лакътя, принуждавайки го да забави ход. - Какво не е наред?
- Какво може да не е наред?
А всъщност искаше да я попита откога желае него. Мразеше се, задето му пука. Мразеше всеки миг, който бе прекарал с нея.
- Изглеждаш все едно би размазал някого в стената.
Той повдигна вежда. Бе сигурен, че не е направил гримаса.
- Когато се ядосаш - обясни му тя, - очите ти стават... студени. Като стъклени.
- Добре съм си.
Продължиха да вървят, а тя остана зад него, следвайки го към... мястото, на което щеше да отиде. Библиотеката, реши той, като зави по един коридор. Щеше да се скрие в кралската библиотека.