Калтейн облегна буза на коляното си.
- Той съсипа всичко и дори не знам защо. Можеше просто да ме прати у дома.
Гласът u прозвуча по начин, който бе смразяващо познат на Селена от престоя u в
Ендовиер. Завладееха ли спомените и болката Калтейн, нямаше да има начин да се разговаря с нея.
- Беше близка с Перингтън - прошепна тихо Селена. - Научи ли нещо за плановете му?
Това бе опасен въпрос, но ако някой знаеше нещо, това бе Калтейн. Момичето обаче остана загледано в нищото и не отговори.
Селена се изправи.
- Късмет.
Калтейн само потрепери и скри ръце под мишниците си.
Трябваше да я остави да замръзне, да умре за това, което бе опитала да u направи. Да излезе от тъмниците с усмивка, защото поне веднъж бяха затворили правилния човек.
- Пускат гарваните тук - започна да мърмори Калтейн, повече на себе си, отколкото на Селена, - а главоболията ми стават все по-лоши и по-лоши. Навсякъде плющят черни криле.
Селена запази лицето си безизразно. Не чуваше никакви гарвани - нямаше грачене, а още по-малко плющене на криле. И да имаше такива, бе невъзможно да долетят толкова надълбоко в подземията.
- Какво имаш предвид?
Калтейн обаче вече се бе свила на кравай и се мъчеше да запази колкото се може повече топлина в себе си. Селена не искаше и да помисля колко студена е килията нощем и добре помнеше какво е да се свиеш така в отчаян копнеж за малко топлинка, без да знаеш дали ще се събудиш на следващата сутрин, или мразът ще те вкочани в мрака.
Без да му мисли, Селена свали черното си наметало и го хвърли през решетките, като се прицели внимателно, за да избегне засъхналото повръщано по камъните. Бе чула, че момичето е пристрастено към опиума. Да я затворят без необходимата доза бе като да я подлудят нарочно, а тя и преди това бе почти луда.
Калтейн се загледа в наметалото в скута си, а Селена се завъртя, за да се изкачи по тесния мразовит коридор и да достигне топлите и светли горни етажи.
- Понякога - рече тихо Калтейн и Селена спря. - Понякога си мисля, че нарочно ме доведоха тук. Не за да се омъжа за Перингтън, а заради нещо друго. Да ме използват за нещо.
- За какво?
- Така и не ми казват. Когато идват тук долу, не ми казват нищо, а и аз не мога да си спомня. Всичко е... отломки. Парчета от счупено огледало, всяко - с различно отражение.
Тя бе луда. Селена сподави порива да отвърне с нещо язвително, като си спомни синините по китките u.
- Благодаря ти за помощта.
Калтейн се уви с плаща на Селена.
- Нещо идва - прошепна тя, - аз трябва да го поздравя.
Селена издиша, без да осъзнава, че беше затаила дъха си. Този разговор не водеше доникъде.
- Довиждане, Калтейн.
Момичето се изсмя тихо. Звукът последва Селена дълго след като остави мразовития затвор зад гърба си.
- Копелета гадни - излая Нехемия и стисна чашката си с чай толкова силно, че Селена се уплаши да не я счупи. Двете седяха на леглото и, а помежду им бе сервирана голяма закуска. Лапичка наблюдаваше всяка тяхна хапка, готова да изяде всичко, което изпадне. - Как може стражите да и обръщат гръб? Как може да я държат в такива условия? Та тя е придворна! Щом с нея се отнасят така, кой знае какви са условията за престъпниците от другите класи!
Нехемия се спря и погледна извинително към Селена.
Селена сви рамене и поклати глава. След срещата си с Калтейн бе излязла да проследи Арчър, но започна такава снежна буря, че видимостта стана нулева. След час преследване из заснежения град, тя се предаде и се прибра в замъка.
Бурята бе продължила цяла нощ. Натрупа дебела снежна покривка, която попречи на Селена да тича сутринта с Каол. Затова бе поканила Нехемия на закуска в леглото, а принцесата - която вече бе намразила снега - с радост дойде в покоите и и скочи в топлите завивки.
Нехемия остави чая си настрана.
- Трябва да кажеш на капитан Уестфол за това как се отнасят с нея.
Селена изяде кифличката си и се облегна на възглавниците.
- Вече го направих. Зае се с проблема.
Не спомена, че след като се върна в спалня си, където Селена четеше, Каол бе с окървавени кокалчета, раздърпана риза и студен блясък в очите, който и подсказа, че в стражата на тъмниците ще има сериозни промени и нови назначения.
- Знаеш ли - рече Нехемия, като нежно избута с крак Лапичка, която се опитваше да си открадне храна от чинията и, - някога придворните не са били такива. Имало е времена, в които хората са ценели верността и лоялността и са служели на владетеля си от уважение, а не от страх.