Тя поклати глава и златните накити по китките и издрънчаха. Лешниковата и кожа изглеждаше гладка и прекрасна на утринното слънце. На Селена и се стори несправедливо, че Нехемия изглежда толкова добре дори рано сутрин.
- Мисля, че това достойнство е угаснало в Адарлан преди много поколения, но преди Терасен да бъде завзет, кралският двор там беше за пример - продължи Нехемия. - Баща ми разказваше истории за воините и благородниците, служили на крал Орлон, за невероятната им сила и вярност. Затова кралят на Адарлан се прицели първо в Терасен. Понеже бе най-силното кралство и понеже ако Терасен бе имал шанса да се подготви за война, Адарлан щеше да бъде унищожен. Баща ми все още твърди, че ако Терасен се надигне, би имал шанса да се превърне в истинска заплаха за Адарлан.
Селена се приведе към огнището.
- Зная - успя да отвърне тя.
- Дали такъв двор ще се появи отново? - обърна се към нея Нехемия. - Не само в Терасен, но някъде другаде? Чувала съм, че придворните във Вендлин пазят старата традиция, но те са от другата страна на океана и не ни помагат. Когато кралят ни зароби, погледнаха настрани и все още отказват да ни помогнат.
Селена си наложи да изсумти и да махне с ръка.
- Това са много тежки разговори за закуска. - След това напълни устата си със сандвич. Когато се осмели да погледне към Нехемия, видя, че изражението на принцесата остава изпитателно. - Някакви новини за краля?
Нехемия изцъка с език.
- Само това, че е включил онзи келеш Роланд в съвета си, а на Роланд е възложено да опитоми мен. Явно съм била груба с министър Мълисън, съветника, отговарящ за лагера на смъртта в Калакула. Предполага се, че Роланд трябва да ме предразположи.
- Не знам за кого да ми е жал повече - за теб или за Роланд...
Нехемия понечи да я перне и Селена се разсмя, отбивайки удара и. Лапичка използва разсейването им, за да си отмъкне парче бекон от подноса, а Селена се развика:
- Ах, ти, крадла такава!
Кученцето обаче бързо скочи от леглото, отиде до камината и загледа нахално право към Селена, докато изяждаше бекона.
Нехемия се разсмя и Селена се присъедини към нея, преди да подхвърли на Лапичка още едно парче бекон.
- Хайде да лежим целия ден - предложи Селена и се протегна обратно на купчината възглавници и завивки.
- Ще ми се да можех - въздъхна тежко Нехемия, - но, уви, имам друга работа.
„Както и аз“ - осъзна Селена. Трябваше да се приготви за вечерята с Арчър.
10
Дориан потръпна, докато влизаше в кучкарника и изтръскваше снега от червеното си наметало. Зад него Каол се опита да стопли длани с дъха си. Двамата младежи влязоха навътре, а сеното хрущеше под краката им. Дориан мразеше зимата -нетърпимия студ и това, че ботушите му сякаш винаги бяха влажни.
Бяха избрали да влезнат в замъка през кучкарника, понеже бе най-лесният начин да избегнат десетгодишния брат на Дориан, който се бе върнал от училище тази сутрин и вече бе започнал да раздава заповеди на всички, имали нещастието да се озоват на пътя му. Холин никога не би ги потърсил тук. Той мразеше животните.
Продължиха сред какафонията от лай и скимтене, а Дориан постоянно спираше, за да погали любимите си хрътки. Можеше да изкара целия ден тук - дори и само за да избегне пира по случай завръщането на Холин.
- Не мога да повярвам, че мама го върна от училище - промърмори той.
- Искала е да види сина си - отвърна Каол, докато все още разтриваше ръцете си, макар в кучкарника да бе много по-топло, отколкото навън. - А и с този бунт, който назрява срещу баща ти, Холин трябва да му е под око, докато нещата се наредят.
„Докато Селена избие предателите“ - бе това, което Каол нямаше нужда да изрича.
Дориан въздъхна.
- Дори не искам да си представям какъв абсурден подарък му е измислила мама. Помниш ли последния?
Каол се ухили. Бе трудно да забравят последния подарък, който Джорджина направи на сина си - четири бели понита с миниатюрна златна каляска, която Холин да управлява сам. Бе изпотъпкал половината цветя в любимата градина на кралицата.
Каол се отправи към вратата в далечния край на кучкарника.
- Знаеш, че не можеш да го избягваш вечно.
Дориан виждаше, че дори докато говори, очите на капитана следят за възможна заплаха. След толкова години Дориан бе свикнал с това, но то все още нараняваше гордостта му.
Минаха през стъклените врати и влязоха в замъка. За Дориан коридорът бе топъл и светъл. Цветя и вечнозелени венци украсяваха арките и масите. Но за Каол това вероятно бе място, в което може да се е спотаил враг.