Заради доброто на Ерилея Селена се надяваше кралят никога да не е чувал за Знаците.
Тя запомни гатанката. Можеше да си я запише, когато се върнеше в замъка, и евентуално да попита Нехемия дали знае какво означават думите и дали е чувала за Дейвис. Арчър може би u бе дал безценна информация, но очевидно не беше запознат с подробностите.
Много хора се бяха разорили след забраната на магията. Хора, които си бяха изкарвали хляба със силата u, останаха без нищо. Бе нормално да потърсят друг източник на сила, макар кралят да го бе обявил извън закона. Но това...
И тогава долетяха стъпките. Селена бързо остави книгата на рафта и погледна към прозореца. Роклята u бе твърде голяма, а прозорецът - твърде малък и твърде високо. Нямаше как да се измъкне оттам. А другият изход...
Ключалката на двойната врата изщрака.
Селена се облегна на бюрото и извади носната си кърпичка, след което се прегърби, и щом Дейвис влезе в кабинета си, започна да плаче жално.
Щом я видя, нисичкият пълен мъж спря, а цъфналата на лицето му усмивка угасна. За щастие, беше сам. Селена го приближи, като направи всичко възможно да изглежда засрамена.
- О! - каза тя, като попи с кърпичка несъществуващите си сълзи през процепа на маската. - Толкова съжалявам... имах нужда да остана насаме за малко и ми казаха да дойда тук.
Дейвис присви очи, след това завъртя ключа.
- Как влязохте? - Гласът му бе мазен и пресметлив, но в него се долавяше и страх.
- Чистачката - подсмръкна тя, треперейки. Надяваше се да не одерат жената жива заради това. Селена умишлено започна да заеква. - Моят любим... ме изостави.
Понякога наистина се чудеше дали няма нещо сбъркано в нея - плачеше с лекота.
Дейвис отново я погледна и устните му се изкривиха - не от жал, осъзна тя, а от презрение към глупавата сантиментална девойка, която лее сълзи и сополи по любимия си. Явно за него бе огромна загуба на време да утешава някой човек, който страда.
Мисълта, че Арчър трябваше да служи на тези хора като играчка...
Съсредоточи се върху дишането си. Просто трябваше да се измъкне оттук, без да предизвика подозренията на Дейвис. Една дума към стражите долу и тя щеше да загази повече, отколкото искаше. А можеше да завлече и Арчър със себе си.
Отново потрепери.
- Долу има гардеробна за дамите - каза Дейвис и пристъпи към нея, очевидно за да я придружи. Идеално.
Когато приближи, свали птичата си маска и разкри лице, което в младостта си вероятно бе било красиво. Годините и алкохолът обаче го бяха направили подпухнало. Носът бе червеникав от напуканите капиляри, а светлата му коса оредяваше.
Той пристъпи към нея и я хвана за ръка. Тя потърка очите си още веднъж и прибра кърпичката в джоба си.
- Благодаря ви - прошепна и погледна към пода, докато го хващаше за ръката, -простете, че нахлух така.
Чу как рязко си поема въздух, преди да види блясъка на стомана.
Обезвреди го с едно движение, като го тръшна на пода.
Но не и преди тънкото острие да одраска ръката и. Платът на роклята се скъса, когато тя притисна мъжа към килима, а по кожата и потече тънка струйка кръв.
- Никой няма ключ за този кабинет - изсъска Дейвис въпреки неизгодната си позиция. Смел ли беше, или глупав? - Дори и чистачката.
Селена премести ръката си, като потърси точките на врата му, които биха го изпратили в несвяст. Ако успееше да скрие ръката си, щеше да се измъкне незабелязано.
- Какво търсеше? - попита Дейвис. Дъхът му я лъхна на алкохол, а той се замята в хватката и. Тя не си направи труда да отговори, а той пробва да се изправи и да я събори. Тя го притисна с тежестта си и вдигна ръка, за да нанесе удар.
А той се изсмя.
- Не ти ли е любопитно да узнаеш с какво бях намазал по острието?
Можеше да му издере лицето с нокти заради мазната усмивка, с която я дари. С едно движение вдигна кинжала и го подуши.
Никога не можеше да забрави отвратителната мускусна миризма на глориела, слаба отрова, която обаче причиняваше часове парализа. Използваха я в нощта, когато я плениха, за да е безпомощна пред кралските стражи, които я хвърлиха в тъмниците.
- Точно колкото да те обезвреди, докато пристигнат стражите ми - ухили се триумфално Дейвис. - Те ще те отведат на по-усамотено място.
И там щяха да я изтезават. Нямаше нужда да го казва.
Копеле.
Колко ли отрова й бяха сложили? Драскотината бе къса и плитка. Тя обаче знаеше, че глориелата вече прониква в кръвта й, точно както когато бе лежала до размазания труп на Сам, а смрадливият пушек продължаваше да се просмуква в него. Трябваше да се маха. Сега.