Тя вдигна свободната си ръка, за да го повали в несвяст, но пръстите и бяха някак несвързани с останалата част от тялото и, а той бе силен въпреки ниския си ръст. Явно бе и обучен от някого, тъй като прекалено бързо я хвана за китките, за да я притисне към земята. Толкова силно я блъсна, че дъхът и секна. Зави и се свят и изтърва кинжала си. Глориелата действаше бързо. Прекалено бързо. Трябваше да се измъкне!
Връхлетя я паника. Роклята и пречеше, но тя фокусира малкото и останал контрол, за да го ритне така, че той да я изтърве.
- Кучка! - излая той и отново се метна към нея, но тя вече бе взела собствения му отровен кинжал. Миг по-късно Дейвис вече държеше врата си, а кръвта му изпръска роклята и ръцете и.
Той рухна до нея, хванал се с две ръце за гърлото, сякаш можеше да задържи живота си в него. Вече хриптеше, но Селена не бе в настроение да бъде милостива и не го довърши бързо, а само се изправи на крака. Дори не го погледна, а взе кинжала и сряза полата на роклята до коленете си. Миг по-късно отиде до малкия прозорец на кабинета му и огледа стражите и каляските долу. Всяка следваща мисъл, която минаваше през главата и, докато се изкачваше към ръба, ставаше все по-мътна и по-мътна.
Не знаеше как се е спасила и колко време и е отнело, но внезапно се озова на земята и се затича към главната порта. Стражите или слугите - не бе сигурна - се развикаха. А тя бягаше колкото се може по-бързо, макар с всеки удар на сърцето глориелата да u отнемаше все повече от контрола над собственото u тяло.
Вече беше в богаташкия квартал, близо до Кралския театър. Тя огледа небето в търсене на стъкления замък. Ето го! Бляскавите кули никога не u се бяха виждали толкова красиви и изкусителни. Трябваше да стигне до тях.
Селена стисна зъби и се затича през потъналия в мъгла свят.
Бяха u останали достатъчно сили, за да отмъкне палтото на един заспал на ъгъла пияница и да изтрие кръвта от лицето си. Но u трябваха няколко опита, за да запази ръцете си спокойни, докато тича. Когато наближи главните порти на замъка, прикри с палтото съсипаната си рокля. Стражите я разпознаха, въпреки че светлината беше твърде слаба, за да успеят да я огледат добре. Раната бе плитка и къса, можеше да се справи с нея.
Просто трябваше да влезе вътре, в безопасност...
Но се спъна по криволичещия път, който водеше към замъка, и бягането u се превърна в олюляване още преди да стигне. Не можеше да влезе през входа така, освен ако не искаше всички да разберат кой е виновен за смъртта на Дейвис.
Със залитане влезе през страничния вход, където железните порти бяха оставени открехнати. Те водеха към казармите, които също не бяха идеалното място за нея, но ставаха. Може би стражите щяха да останат дискретни.
„Единият крак пред другия, само още малко..."
Не си спомни как е влязла в казармите, само скърцането на металните панти, когато натисна вратите. Светлините на замъка я ослепиха, но поне знаеше, че е вътре.
Вратата към трапезарията бе отворена. Посрещнаха я звуците от смях и наздравици.
От студа ли изтръпваше, или от глориелата?
Трябваше да каже на някого, че има нужда от противоотрова. Просто да каже...
Подпря ръка на стената, а с другата задържа палтото около себе си. Промъкна се покрай столовата. Всяка глътка въздух й се струваше дълга като цял живот. Никой не я спря. Никой дори не я погледна.
В края на този коридор имаше врата, до която трябваше да стигне. Врата, която щеше да я отведе на сигурно място. Продължи да се подпира на стената и започна да брои вратите, покрай които преминаваше. Бе близо. Толкова близо. Наметалото u се закачи на една брава и се скъса.
Но тя стигна мечтаната врата, където щеше да е в безопасност. Пръстите u не усещаха дървото, когато я бутна и застана на прага.
Озова се в калейдоскоп от ярка светлина, дърво, камък и хартия... а в дъното му имаше познато лице, което я зяпна иззад бюрото.
Тя се задави и погледна надолу, за да види кръвта, която покриваше роклята, ръцете и дланите u. В кръвта виждаше Дейвис и разкъсаното му гърло.
- Каол - простена тя. Копнееше да види познатото лице.
Но той вече прекосяваше тичешком кабинета си. Извика името u точно когато коленете u се подгънаха и тя падна. Видя само златистите му очи и запази съзнание колкото да прошепне:
- Глориела.
А после светът потъна в мрак.
13
Това бе една от най-дългите нощи в живота на Каол.