Всяка секунда преминаваше в ужасяваща яснота - като безкрайната агония, в която Селена бе изпаднала. Тя бе покрита с толкова много кръв, но Каол не знаеше дали е нейната, а от глупавата рокля с пластове и волани не можеше да види раните.
Бе я изгубил. Напълно. В главата му нямаше никаква мисъл, само ревяща паника. Той затвори вратата, извади ножа си и разкъса роклята и.
Но не забеляза никакви рани, само корсаж, който падна на пода, и малка драскотина на ръката и. Когато свали роклята, видя, че по нея няма никаква кръв. Тогава паниката му попремина и той си спомни думата, която му бе прошепнала -глориела.
Отрова за временна парализа на жертвата.
След това всичко влезе в ритъм. Тихо извика Рес и каза на младия и талантлив страж да си държи устата затворена и да намери най-близкия лечител. Уви я в плаща си така, че никой да не види кръвта по кожата и, отнесе я до покоите и, раздаде заповеди на лечителите и накрая я притисна към леглото, докато изсипваха противоотровата в гърлото и. Последваха дълги часове, през които я държеше, докато тя повръщаше, придърпваше косата и назад и се зъбеше на всички, които влизаха в стаята.
Когато Селена най-после заспа, той остана до нея и изпрати Рес и най-верните си хора да потърсят отговори за случилото се в града. Когато се върнаха и му разказаха за богатия търговец, убит със собствения си отровен кинжал, Каол сглоби пъзела какво се бе случило.
Накрая бе сигурен само в едно - че е щастлив, че Дейвис е мъртъв. Защото ако не беше, Каол щеше да слезе до града и лично да го прати на оня свят.
Селена се събуди. Устата и бе пресъхнала, а главата я болеше, но поне можеше да се движи. Можеше да размърда пръстите на ръцете и краката си и разпозна аромата на завивките си. Така разбра, че е в собственото си легло и е в безопасност.
Когато отново отвори очи, клепачите и натежаха. Тя премигна, за да прогони замайването, което все още не я бе напуснало. Стомахът я болеше, но ефектът на глориелата бе преминал. Тя погледна наляво, все едно дори насън бе знаела, че той е там.
Каол бе задрямал на стола си, изпънал ръце и крака, с облегната назад глава, която разкриваше разкопчаната му яка и силната извивка на врата му. От ъгъла, под който падаше слънчевата светлина, можеше да прецени, че е призори.
- Каол - прошепна прегракнало.
Той веднага се събуди и се приближи към нея, сякаш през цялото време бе осъзнавал присъствието и. Щом я видя, ръката, насочена към меча му, се отпусна. -Будна си - изръмжа той, мъчейки се да прикрие гнева си. - Как се чувстваш?
Селена се погледна. Някой бе измил кръвта и я бе облякъл в нощница. Зави и се свят само като си размърда главата.
- Отвратително - призна тя.
Той обхвана главата си с ръце и подпря лакти на коленете си.
- Преди да продължиш, ми кажи само това: ти ли уби Дейвис, понеже те е заварил в кабинета си, и той ли те поряза с отровно острие?
Докато изговаряше думите, се озъби, а гневът стигна до златистокафявите му очи.
Стомахът и се сви от спомена, но кимна.
- Хубаво - каза той и се изправи.
- Ще кажеш ли на краля?
Каол скръсти ръце и застана до края на леглото, загледан в нея.
- Не. - Гневът отново достигна погледа му. - Понеже не ми се иска да споря дали можеш да шпионираш, без да те хванат. Хората ми също ще си мълчат. Но следващия път, когато извършиш такава глупост, отиваш в тъмницата.
- За това, че го убих?
- За това, че ми изкара акъла! - Той прокара пръсти през косата си и започна да крачи напред-назад, след което се завъртя на пети и я посочи с пръст. - Знаеш ли как изглеждаше, като довтаса на вратата ми?
- Ще рискувам с предположение... не особено добре?
Той я изгледа кръвнишки.
- Ако не бях изгорил роклята ти, щях да ти я покажа.
- Изгорил си роклята ми?
- Е, то оставяше и да запазя доказателството наоколо?
- Можеш да загазиш за това, че си ме покрил.
- Ще се оправя.
- Сериозно?
Той се приведе над леглото и изръмжа, опрял ръце на матрака:
- Да, ще се оправя!
Тя опита да преглътне, но устата и бе толкова пресъхнала, че нямаше какво. Освен гнева, прочете в очите му и спомен за такъв ужас, че потръпна.
- Толкова ли зле беше?
Той седна на ъгъла на леглото и раменете му увиснаха.
- Беше ти лошо. Ама наистина лошо. Не знаехме колко глориела има в раната и лечителите решиха да се застраховат, като те натъпкаха с конска доза от лекарството. Затова повръща няколко часа.
- Нищо не помня от това. Дори не помня как се върнах в замъка.
Той поклати глава и се загледа в стената. Под очите му имаше тъмни кръгове, а по брадата му бяха поникнали тънки косъмчета. Изглеждаше напълно изтощен. Вероятно бе заспал съвсем наскоро.