За щастие, някой книжовник бе оставил незапалена преносима факла. Бе достатъчно малка, че да не подпали цялата проклета библиотека, но пък нямаше да гори особено дълго.
Можеше да прекъсне проучването си тук, да се върне в покоите си и да обмисли начин да събере информация от клиентите на Арчър. Бе изследвала само една от стените на библиотеката и u оставаха още четири. Можеше да се върне тук и утре.
Но вече бе дошла.
Селена взе факлата.
Дориан се събуди от звъна на часовника и установи, че е изпотен въпреки ужасния студ в спалнята му.
Бе достатъчно странно и че изобщо е заспал, но ниската температура го озадачи още повече. Прозорците му бяха плътно затворени, както и вратата.
Въпреки това дъхът му излизаше на пара.
Той се изправи. Главата го болеше.
Кошмар - със зъби, сенки и блестящи кинжали. Просто кошмар...
Дориан поклати глава. Температурата в стаята вече се покачваше. Може би отнякъде бе станало течение. Бе задрямал, защото снощи бе стоял до късно, а кошмарът бе последица от разказа на Каол за инцидента със Селена.
Той стисна зъби. Работата u бе рискована - и макар да бе ядосан от случилото се, имаше чувството, че ако u се развикаше, само щеше да я отблъсне още повече.
Дориан се раздвижи, за да прогони студа, и тръгна към гардеробната, за да смени измачканата си туника. Когато се обърна, можеше да се закълне, че на мястото, където бе лежало тялото му, има останал скреж.
Когато обаче погледна по-внимателно, не видя нищо.
Селена чу отнякъде ударите на часовник. Не повярва, като разбра кое време е. Бе прекарала тук три часа. Цели три часа. Задната стена всъщност бе осеяна с ниши, скривалища и малки кабинети, пълни с мишки и прах. Тъкмо се канеше да отбележи със знака Х мястото, до което бе стигнала, и да спре проучването си за деня, когато видя гоблена.
Обърна му внимание само защото бе единствената украса, която бе видяла на стената досега. Предвид начина, по който бяха протекли последните шест месеца от живота й, част от нея знаеше, че това не е случайно. Тук не бе изобразена Елена или пък сърна, или пък нещо красиво и зелено.
Не. Този гоблен бе изтъкан от червени нишки, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. И не изобразяваше... нищо.
Тя докосна древната изработка и се изуми от цвета, който изглеждаше толкова дълбок, че пръстите й сякаш потънаха в тъмнината. Косъмчетата на врата й настръхнаха, когато издърпа гоблена. Изруга. А после изруга отново.
Посрещна я още една тайна врата.
Селена се огледа наоколо и се заслуша за издайнически стъпки или шумолене на дрехи. След като не чу такива, отвори вратата.
Тежка миризма на мухъл я лъхна от разкрилото се вито стълбище. Светлината на факлата достигаше само до първите стъпала и осветяваше стени, на които бе изобразена битка.
В мраморната стена имаше тънка бразда - канал, дълбок около седем сантиметра. Той я опасваше цялата и стигаше по-навътре, отколкото светлината на факлата. Селена докосна дъното на канала, което бе гладко като стъкло. Пръстът u долови остатъка от нещо мазно.
Мъничка сребърна лампа висеше от стената и тя вдигна факлата във въздуха, за да я свали оттам. В нея се разлюля някаква течност.
- Умно - промърмори и се усмихна сама на себе си. Когато отдалечи факлата достатъчно, Селена наклони тънкия чучур на лампата към канала. Маслото се спусна надолу. Селена докосна стената с факлата. Светлината на огъня веднага разкри тъмното и потънало в паяжини стълбище. Поставила ръка на бедрото си, тя погледна надолу, възхитена от стенописите.
Съмняваше се, че някой би я потърсил, но все пак постави гоблена в първоначалната му позиция и извади един от дългите кинжали. Докато се спускаше надолу, образите на битката се променяха така, че Селена можеше да се закълне, че каменните лица я наблюдават. Спря и се загледа в стените.
Студен вятър лъхна лицето u и тя най-сетне видя края на стълбището. То свършваше с тъмен коридор, който миришеше на старост и мърша. На края на стълбите бе оставена факла, покрита с паяжини. Изглежда, че никой не бе слизал тук от много, много време.
„Освен ако онова нещо не вижда в тъмното.“
Тя прогони тази мисъл, взе факлата и я запали от огъня в стената на стълбището.
Паяжини висяха от сводестия таван и стигаха чак до калдъръмения под. Изгнили рафтове с книги опасваха коридора, а самите те бяха толкова захабени, че Селена дори не можеше да прочете заглавията им. Свитъци и парчета пергамент бяха натъпкани във всеки ъгъл или стояха разгънати върху гниещото дърво, сякаш някой току-що е спрял да ги чете. Това място някак приличаше повече на гробница, отколкото там, където почиваше Елена.