Селена се спусна надолу по коридора, като от време на време спираше, за да разгледа свитъците. Това бяха карти, завещани от крале, чиито кости отдавна бяха станали на прах.
Архиви на замъка. След всичкото това тършуване откри най-обикновени архиви от замъка. Това му трябва на създанието - списък с покупките на някой древен крал...
Селена започна да ругае наистина грозно, след което размаха факлата пред себе си и продължи да върви, докато вляво от нея не се появи друг коридор. Той явно водеше до помещение, дори по-дълбоко от гробницата на Елена - но колко точно? На стената имаше фенер и бразда и Селена отново я запали и освети слизащия като спирала надолу коридор. Този път на сивия камък бе изобразена гора. Гора и...
Елфи. Не можеше да пропусне заострените уши и удължените кучешки зъби. Елфите свиреха и танцуваха, щастливи от безсмъртието и вечната си красота.
Не, кралят и хората му не можеха да знаят за това място, иначе щяха да унищожат стенописа. Не и трябваше да е историк, за да разбере, че се намира в много древно стълбище, далеч по-старо от това, по което бе слязла. Може би по-старо от самия замък.
Защо Гавин бе избрал да построи замъка си именно тук? Дали защото не бе имало нещо друго преди това?
Или нещо долу, което трябва да се скрие?
Когато надникна към стълбището, я обля студена пот. Оттам също я лъхна вятър, макар да изглеждаше невъзможно.
И миришеше на желязо.
Изображенията по стените сякаш се размърдаха, докато Селена слизаше по каменните стъпала. Когато най-после стигна дъното, си пое дълбоко въздух и запали факлата от близката ниша. Бе в дълъг коридор, покрит със сиви камъни. Имаше само една врата в центъра на стената отляво и никакъв изход, освен стълбите зад гърба и.
Огледа залата. Не видя нищо, дори мишка. След като още малко проучи мястото, продължи напред и докато вървеше, палеше факлите по стените.
Желязната врата не правеше впечатление с нищо, освен че изглеждаше непробиваема. Набраздената и повърхност приличаше на небе без звезди.
Селена протегна ръка, но се спря преди пръстите и да докоснат метала.
Защо бе направена цялата от желязо?
Желязото бе един от малкото елементи, които не се влияеха от магия. Помнеше това много добре. Само допреди десет години бе имало толкова много вълшебници... Вярваше се, че силите им идват от боговете, въпреки че кралят на Адарлан твърдеше, че всяка магия е ерес. Откъдето и да идваше, магията имаше безброй разновидности. Можеше да лекува, да променя формата, да призовава огън, вода или буря, да ускорява растежа на растенията, да надниква в бъдещето и какво ли още не. Много от тези дарби бяха намалели през хилядолетията, но в редките случаи, в които това не бе така, желязото в кръвта на магьосниците можеше да им причини припадъци. И по-лошо.
Бе видяла стотици врати в замъка - дървени, бронзови и стъклени, - но нито една от желязо. Тази бе древна, от времена, в които желязото бе означавало нещо. Това трябваше да задържи някого навън... Или пък вътре?
Селена докосна Окото на Елена и отново огледа вратата. Не намери никакъв отговор какво може да има зад нея, затова хвана бравата и я натисна.
Беше заключена, но не се виждаше ключалка. Прокара ръка по пантите. Може би виновна бе ръждата?
Намръщи се. Нямаше и следа от ръжда.
Селена отстъпи назад и отново огледа вратата. Кой би поставил брава на врата, която не може да се отвори? И защо би я заключил, ако няма нещо ценно зад нея?
Тя се извърна назад, но амулетът се затопли и грейна под туниката и.
Селена се спря.
Може би това бе игра на светлината на огъня от факлата, но... Огледа тънкия процеп между вратата и камъка. Една сянка - по-тъмна от останалите - се движеше от другата страна.
Селена бавно изтегли най-тънкия кинжал със свободната си ръка, след което остави факлата долу и легна по корем колкото се може по-близо до вратата. Сенки. Просто сенки. Или плъхове.
Така или иначе, трябваше да разбере истината.
Прокара абсолютно безшумно бляскавия кинжал под вратата. Отражението на острието не показа нищо, освен мрак - и светлината на факлата.
Тя размърда кинжала и го пъхна още малко по-навътре.
Две блестящи зелени очи проблеснаха в сенките отвъд.
Тя отстъпи назад, стиснала кинжала, и прехапа устни, за да не изругае. Очи. Очи, които блестяха в тъмното. Очи на... на...
Тя въздъхна и се отпусна.
На животно. Плъх, мишка или някаква дива котка.
Въпреки това отново се наведе напред и задържа дъха си, след което пак мушна острието под вратата, за да огледа мрака.
Нищо.
Абсолютно нищо.
Огледа острието на кинжала за цяла минута в очакване очите да се появят отново.
Но чиито и да бяха, създанието беше изчезнало.
Плъх. Най-вероятно плъх.
Въпреки това Селена не можеше да се отърси от студа, който сякаш се обви около нея, нито да пренебрегне топлината на амулета на врата си. Дори зад вратата да нямаше никакво създание, тя криеше отговори на въпросите и. И тя щеше да
разкрие - но не и днес. Не и докато не бе готова.
Трябваше да има начин да мине през вратата. И предвид колко старо бе това място, имаше чувството, че силата му е свързана с тази на Знаците.
Но ако зад вратата наистина имаше нещо... Докато вдигаше факлата, тя огледа ръката си и белезите, останали u от ухапването на ридерака.
Това бе просто плъх. Надяваше се поне този път да е права.