Рена кимна към мършавия цигулар и дългите u бели пръсти започнаха да свирят на струните на арфата. След няколко ноти се появи ритъм, последван от тъжната песен на цигулката. Двата инструмента вплетоха мелодия, която се извиси, докато Рена не отвори уста.
И когато запя, целият свят избледня.
Гласът u бе мек и ефирен като отдавна забравена приспивна песен. Песните u спряха дъха на Селена. Песни за далечни земи, за забравени легенди, за влюбени, които навеки очакват да се съберат. Никой в залата не помръдна. Дори слугите останаха по коридорите и в нишите. Рена спираше между песните, само колкото да позволи кратки аплодисменти, преди арфата и цигулката да засвирят отново и всички пак да бъдат хипнотизирани.
Рена погледна към подиума.
- А тази песен - каза тихо тя - е посветена на величайшото кралско семейство, което ме покани тази вечер.
Песента бе древна легенда. Много стара поема, която Селена бе чувала само като дете, и то - не изпята, а рецитирана. Днес сякаш я слушаше за пръв път. Тя разказваше историята на елфа, благословена с ужасна могъща сила, търсена от кралете и благородниците в цялото кралство. Всички я използвали, за да печелят войни, но се бояли от нея и я държали настрана.
Бе смело да пее такава песен, още повече да я посвети на кралското семейство. То обаче не реагира, дори кралят гледаше спокойно, докато Рена пееше за силата, която той самият бе забранил преди само десет години. Може би гласът u успяваше да покори дори сърцето на тиранина. Може би в музиката имаше магия, по-могъща от всяка забрана.
Рена продължи, като разказа вечната история за годините, в които елфата служела на кралете и благородниците, и за самотата, която бавно я поглъщала. И тогава един ден дошъл рицар и поискал силата u в името на своя крал. Докато пътували към господарството му, страхът се превърнал в любов и той видял в елфата не силата, а жената. След всички крале и императори, които идвали, за да u обещаят невиждана власт, именно рицарят видял коя - а не каква - е всъщност и спечелил сърцето и.
Селена не знаеше кога е започнала да плаче. Просто в един момент дъхът и започна да идва на пресекулки, а устните и потрепериха. Не биваше да плаче пред всички тези хора наоколо.
Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна и се леко и тя осъзна, че той я разбира.
Затова и му се усмихна в отговор.
Холин нервничеше до него, като не спираше да съска и да мрънка колко му е скучно и колко глупаво е цялото това представление. Вниманието на Дориан обаче бе изцяло погълнато от дългата маса в края на залата.
Неземната музика на Рена Голдсмит изпълваше подобното на пещера място, сякаш бе използвана магия. Селена и Каол обаче просто си седяха там, загледани един в друг.
Повече от загледани. Дориан вече не чуваше музиката.
Тя никога не бе гледала него така. Нито веднъж. Дори за миг.
Рена приключи песента си и Дориан откъсна очи от двамата. Не смяташе, че между тях се е случило нещо - все още не. Каол бе достатъчно упорит и лоялен, че никога да не направи своя ход и дори да не разбере, че гледа към Селена по същия начин, по който и тя гледа към него.
Холин започна да се оплаква още по-силно и Дориан си пое дълбоко въздух.
Трябваше да я забрави. Нямаше да е като древните крале от песента, запазили красивата елфа за себе си. Тя имаше нужда от верен смел рицар, който да вижда коя е, а не каква е, и да не се страхува от нея. А самият Дориан заслужаваше някоя, която да го гледа по този начин, дори ако любовта им да не е същата, дори ако тази някоя да не е Селена.
Затова той затвори очи и си пое дълбоко въздух. А когато отново ги отвори, гледаше в друга посока.
Няколко часа по-късно кралят на Адарлан стоеше в сенките на тъмницата, докато тайните му стражи влачеха Рена Голдсмит към него. Камъкът на палача в центъра на стаята вече бе просмукан с кръвта на нейния спътник, чийто обезглавен труп лежеше на няколко крачки.
Перингтън и Роланд стояха до краля и чакаха.
Стражите принудиха певицата да коленичи пред окървавения камък. Един от тях я сграбчи за златисточервената коса и я принуди да погледне към краля, който пристъпи напред.
- Да се окуражава магията е престъпление, което се наказва със смърт. Обидно за боговете и лично за мен е, че изпя такава мерзост в дома ми.
Рена Голдсмит го загледа с блеснали очи. Не се бе съпротивлявала, когато хората му я отведоха след представлението, и дори не извика, когато обезглавиха спътника u. Сякаш очакваше това.