- Добро утро, хубавици - поздрави ги тя и накара Нехемия да се усмихне. - Писмо за нашия любим шампион.
Селена грейна, когато Филипа u го подаде. Усмивката u се разшири, когато прочете съдържанието му, след като слугинята си тръгна.
- От Арчър е - каза тя на Нехемия. - Пратил ми е имена на хора, които могат да са част от съзаклятието. Свързани са с Дейвис.
Бе смаяна, че е рискувал да напише всичко това в писмо. Може би трябваше да му преподаде два-три урока по шифър.
Нехемия обаче бе спряла да се усмихва.
- Какъв човек трябва да си, за да изпратиш такава информация като обикновена клюка?
- Човек, който иска да е свободен и е уморен от това да е собственост на свине. -Селена сгъна писмото и се изправи. Ако хората от списъка напомняха на Дейвис, може би нямаше да е зле да ги предаде на краля. - Трябва да се преоблека, налага се да ида в града. - Бе изминала половината път до гардеробната, когато се обърна. -Ще имаме урок утре сутрин, нали?
Нехемия кимна и отново се загледа в храната си.
Отне u цял ден да проследи мъжете, да разбере къде живеят, с кого разговарят, каква охрана имат. Нищо от това не й подсказа нищо полезно.
Когато се върна в замъка по залез, бе уморена, раздразнена и гладна, а настроението u само се влоши, когато пристигна в покоите си и намери писмо от Каол. Кралят отново бе изискал присъствието u като охрана - на кралския бал тази вечер.
17
Каол разбра, че Селена е в лошо настроение, без дори да му се наложи да я заговори. Всъщност той не бе дръзнал да говори с нея преди началото на бала, освен да u покаже къде да застане - във вътрешния двор, скрита в сенките на една колона. Няколкото часа в зимната нощ щяха да поохладят страстите u.
От своето място вътре, скрит в нишата до слугинския вход, той можеше да следи бляскавия бал пред себе си, както и асасина до високите врати на балкона. Не, че u нямаше доверие. Но винаги се изнервяше, когато тя бе в такова настроение.
В момента се бе облегнала на колоната, бе скръстила ръце и не се криеше в сенките така, както я бе помолил. Той виждаше парата от дъха u, а лунната светлина се отразяваше в дръжката на единия от кинжалите u.
Балната зала бе украсена в бяло и леденосиньо, а от тавана се лееше коприна. Навсякъде имаше стъклени украшения и всичко приличаше на зимен сън. Бе направено в чест на Холин. Няколко часа забавление и кой знае колко пари, похарчени за намусеното момче, което се цупеше, седнало на своя мъничък стъклен трон, и се тъпчеше със сладко, докато майка му се усмихваше.
Каол никога не би казал на Дориан, но изпитваше ужас от бъдещето, когато Холин щеше да възмъжее. Бе лесно да се справиш с едно разглезено дете, но жесток водач, свикнал да му се подчиняват, бе нещо съвсем различно. Надяваше се, че двамата с Дориан ще успеят да разберат каква поквара зрее в сърцето на Холин - след като Дориан заемеше трона.
Наследникът танцуваше, като изпълняваше задълженията си да ухажва дамите, търсещи вниманието му. А те бяха почти всички. Дориан умело играеше ролята си и им се усмихваше - грациозен и изкусен танцьор, който не отказа на никоя дама. Танцът приключи и Дориан се поклони на партньорката си. Преди да успее да направи и крачка, друга девойка му направи реверанс. Ако Каол бе на мястото на Дориан, щеше да изохка, ала принцът само се ухили, хвана дамата за ръка и я завъртя във вихъра на танца.
Каол погледна навън и се напрегна. Селена вече не бе до колоната.
Потисна ръмженето си. Утре щяха хубаво да си побъбрят за наказанията при напускане на пост.
Правило, което в момента той също нарушаваше, осъзна капитанът, докато излизаше от нишата и се отправяше към вратата на терасата. Тя бе оставена отворена, за да може свежият въздух да проветрява претъпканата бална зала.
Къде, по дяволите, бе отишла? Може би бе усетила някаква опасност. Не че някой би бил достатъчно глупав да нападне замъка по време на бал.
Каол все пак постави ръка на меча си, когато приближи колоните в началото на стълбите, водещи надолу към замръзналата градина.
Каол я забеляза.
Определено бе напуснала поста си. И то не за да посрещне някаква заплаха.
Каол скръсти ръце. Селена бе напуснала поста си, за да потанцува.
Музиката бе достатъчно силна, че да се чува и тук, а Селена танцуваше със себе си. Дори държеше краищата на тъмното си наметало с една ръка, все едно са полите на бална рокля, а другата почиваше върху рамото на невидим партньор. Каол не знаеше дали да се разсмее, да u се скара или да се прибере, все едно нищо не е видял.