Картите и статистиките пред Дориан трябваше да са сгрешени. Някой се шегуваше с него. Бе невъзможно в Калакула да има толкова много роби.
Седнал на дългата маса в съвещателната зала на баща си, Дориан огледа мъжете около себе си. Никой не изглеждаше изненадан, никой не беше ядосан. Съветник Мълисън, който бе проявил специален интерес към Калакула, направо грееше.
Трябваше да се пребори за присъствието на Нехемия на съвещанието. Нямаше обаче нищо, което тя да може да каже, за да повлияе на решение, което очевидно вече бе взето.
Баща му се усмихваше леко към Роланд, подпрял глава на юмрука си. Черният пръстен на ръката на краля блещукаше с мрачната светлина, отразена от огромната камина с форма на чудовищна паст. Тя сякаш се канеше да погълне залата.
Роланд посочи към картата от мястото си до Перингтън. На неговата ръка също имаше черен пръстен, както и на тази на херцога.
- Както виждате, Калакула не може да функционира с толкова много роби. Мините са твърде малко, за да ги поберат, и макар да ги караме да копаят нови тунели, работата им удря на камък. - Роланд се усмихна. - Но малко на север оттам, в южния край на Оуквалдския лес, хората ни откриха находища на желязо, които, изглежда, заемат огромно пространство. Достатъчно близо е до Калакула, че да ни позволи да издигнем няколко сгради с допълнителна бройка стражи и пазачи, да приемем още повече роби и да започнем работа на мига.
Няколко души зашептяха впечатлени, а кралят кимна на Роланд. Дориан стисна зъби. Три еднакви черни пръстена. Какво ли обаче символизираха? Имаха ли някаква връзка помежду си? Как Роланд бе влязъл под кожата на баща му и Перингтън така бързо? Заради това, че подкрепяше места като Калакула?
Думите на Нехемия от миналата нощ не спираха да отекват в главата му. Бе видял белезите по гърба на Селена отблизо. Плътта u бе обезобразена по начин, който го караше да трепери от гняв. Колко ли хора като нея гниеха в трудовите лагери?
- А къде ще спят робите? - попита внезапно Дориан. - И за тях ли ще строим подслон?
Всички, включително баща му, го погледнаха, а Роланд само сви рамене.
- Те са роби. За какво ни е да им строим заслони, като могат да спят в мините? Така тъкмо няма да губим време да ги изкарваме навън и да ги връщаме вътре всяка сутрин.
Чу се одобрително мърморене. Дориан погледна към Роланд.
- Щом имаме толкова много роби, защо не пуснем някои от тях? Едва ли всички са бунтовници и престъпници.
- Дръж си езика зад зъбите, принце - изръмжа баща му като звяр. И като крал, който се обръща към свой поданик, а не като родител, който разговаря с детето си. Въпреки това, леденият гняв, който изпитваше при спомена за белезите по гърба на Селена, измършавялото u тяло, изпито лице и отчаян поглед, не напуснаха Дориан. Той отново си спомни думите на Нехемия.
Това, през което Селена бе преминала, бе щастие в сравнение със съдбата на останалите
Дориан погледна към баща си, чието лице бе потъмняло от гняв.
- Значи това е планът? След като сме завладели целия континент, ще хвърлим всички в Калакула и Ендовиер, докато не остане никой свободен в кралството, който да не е адарланец?
Тишина.
Яростта му го отведе до мястото, в което бе усетил древната сила, събудена от докосването на Нехемия.
- Ако продължиш да затягаш каишката, накрая тя ще се скъса - каза Дориан на баща си, а после се обърна към Роланд и Мълисън. - Защо вие не прекарате година в Калакула и след това не ми разясните плана си за разширяване на трудовия лагер?
Баща му удари с ръце по масата така, че каните и чашите по нея иззвъняха.
- Принце, ако не замълчиш, ще те изхвърля от тази зала преди гласуването.
Но Дориан стана от мястото си. Нехемия бе права. Не се бе борил за другите в Ендовиер. Не му бе стискало.
- Чух достатъчно - излая той на баща си, на Роланд и Мълисън, на Перингтън и на всички присъстващи благородници. - Искате гласа ми? Ето го. Не. Нито сега, нито никога.
Баща му изръмжа, но Дориан вече бе прекосил червения мраморен под, бе подминал отвратителната камина и бе продължил през вратите по сияйните коридори на стъкления замък.
Не знаеше къде отива, само че му бе студено, ужасяващо студено. А студът подклаждаше гнева му. Той слезе по едно стълбище, а след това и по друго, докато не се озова в каменния замък. После продължи да слиза надолу и накрая стигна до една изоставена зала, в която никой не можеше да го види. След това вдигна юмрук и удари по стената.
Камъкът се напука под ръката му.