Не беше малка пукнатина, а подобна на паяжина, която продължи да расте към прозореца вдясно, докато...
Прозорецът избухна и стъклото се пръсна във всички посоки. Дориан приклекна и наведе глава. Вътре влезе въздух, толкова леден, че погледът му се замъгли, но той само коленичи и зарови пръсти в косата си. Дишаше дълбоко и изчака гневът да го напусне.
Това не беше възможно. Явно бе ударил стената не където трябва или тя бе толкова древна, че просто бе чакала нещо подобно. Не бе чувал камък да се разпада така. Пукнатина, която да расте като живо същество... А после прозорецът...
Сърцето на Дориан заби бясно. Той свали ръце от главата си и ги огледа. Не бяха одраскани или насинени, дори не го боляха. А бе ударил стената с всичка сила. Можеше - не, трябваше - да си е счупил ръката. Но дори по кокалчетата му нямаше никаква следа от удара, освен че бяха побелели от това, че са стиснати в юмрук.
Дориан се изправи на разтрепераните си крака и огледа щетата.
Стената бе напукана, но бе останала цяла. Древният прозорец обаче бе напълно разбит. А на мястото, където принцът бе коленичил...
Съвършен кръг, без следа от отломки - стъклата и парчетата дърво се бяха посипали навсякъде наоколо, но не вътре в него.
Това бе невъзможно. Защото магията беше...
Магията.
Дориан падна на колене и повърна.
Свита на дивана до Каол, Селена отпи от чая си и се намръщи.
- Не можеш ли да си наемеш слугиня като Филипа, така че някой да ни носи сладки?
- Ти вече не посещаваш ли покоите си? - повдигна вежди Каол.
Не. Не и ако можеше да не го прави. Не и с Елена, Морт и останалите безумия на една тайна врата разстояние. Друг път щеше да потърси убежище в библиотеката, но вече и там не бе спокойно. Не и с всички тайни, само при мисълта за които u се завиваше свят. За миг се запита дали Нехемия не е открила нещо за гатанката в кабинета на Дейвис. Трябваше да я попита утре.
Тя изрита Каол в ребрата.
- Казвам само, че от време на време ми се дояжда шоколад.
Той притвори очи.
- А също ябълкова торта, филия хляб, малко печено, около едно кило курабийки и... - Той се разсмя, когато тя опря крак в лицето му и го побутна. След това я хвана
за петата и не я пусна, когато тя се опита да се измъкне. - Вярно е и го знаеш, Лена.
- И какво, ако е вярно? Не съм ли спечелила правото си да ям колкото и когато ми се яде?
Тя измъкна крака си от хватката му и усмивката на лицето му избледня.
- Спечели си го - каза той толкова тихо, че едвам се чу от припукващия огън. След няколко мига мълчание се изправи и отиде до вратата.
Тя се надигна на лакти.
- Къде отиваш?
Той отвори вратата.
- Да ти взема шоколадов кекс.
Когато се върна и изядоха половината кекс, който бе отмъкнал от кухните, Селена се излегна на дивана, подпряла ръка на пълния си стомах. Каол вече се бе изтегнал на възглавниците и спеше дълбоко. Дори и той се бе уморил след дежурството до късно миналата нощ и ставането по изгрев за традиционното им бягане.
Защо не го бе оставила да се наспи?
„Знаеш ли, някога придворните не са били такива - бе казала Нехемия. - Имало е времена, в които хората са ценели верността и лоялността и са служели на владетеля си от уважение, а не от страх. Дали такъв двор ще се появи отново?“
Селена не бе отговорила на Нехемия. Не бе искала да обсъжда това. Но като гледаше към Каол сега, към мъжа, който той беше и в когото се превръщаше...
„Да - помисли си тя. - Да, Нехемия. Може да се появи отново, ако има повече мъже като него.“
Но не и в света на този крал, осъзна тя. Той би смазал подобен двор преди Нехемия да го издигне. Ако кралят се махнеше, дворът от мечтите на принцесата можеше да промени света, да премахне последствията от десетилетие на ужас и жестокости, да възстанови земите, погубени от огъня на завоеванието, и да събере отломките от кралствата, които Адарлан бе прекършил.
И в такъв свят...
Селена преглътна. Тя и Каол никога нямаше да са нормално момиче и момче, но може би щяха да имат свой живот. Тя искаше този живот. Макар и след снощния им танц Каол да се правеше, че нищо не се е случило, то се беше случило. Беше u отнело време да го осъзнае, но... тя искаше да живее с него.
Това бе светът, за който Нехемия мечтаеше. Светът, за който Селена понякога си позволяваше да копнее. Но той не беше нищо повече от късче надежда и спомен за някогашните кралства. Ако бунтовниците обаче наистина знаеха какви са плановете на краля, как да ги спрат и как да го унищожат - със или без Елин Галантиус и армията, която твърдяха, че тя събира...