- Не е тук.
Вратата към спалнята на Селена бе широко отворена и разкриваше, че леглото u е празно и вече оправено.
- Къде е тогава?
Погледът на Нехемия омекна и тя взе една бележка, която стоеше поставена между книгите.
- Взела си е почивен ден - каза тя и прочете бележката, преди да я остави долу. -Предполагам, че е толкова далеч от града, колкото би u позволил половин ден езда.
- Защо?
Нехемия се усмихна тъжно.
- Защото днес се навършват десет години от смъртта на родителите u.
21
Той си спомни писъците u по време на дуела с Каин, когато съперникът u u бе припомнил жестокото убийство на нейните родители и как се бе събудила обляна в кръвта им. Никога не му бе разказала нищо повече, а той така и не посмя да я разпита. Знаеше само, че е била малка, но не бе осъзнал, че е била на осем. Само на осем.
Преди десет години Терасен се бе разбунтувал, а всеки, дръзнал да оспори властта на Адарлан, биваше посечен. Цели семейства бяха измъкнати от домовете им и избити. Стомахът му се сви. Какви ли ужаси бе видяла в онзи ден...
Каол потърка лицето си с ръка.
- Спомена ли родителите си в писмото?
Може би вътре имаше някаква информация, с която да разбере по-добре с каква жена ще си има работа, когато тя се върне. Какви спомени я измъчват.
- Не - отвърна Нехемия. - Не е казвала и на мен. Но аз знам.
Тя го наблюдаваше внимателно, с предпазливост, която той не пропусна да забележи. Какви ли тайни пазеше от приятелката си? Какво таеше в себе си, щом кралят бе наредил да я наблюдават? Фактът, че не знаеше какви са подозренията на владетеля, го вбесяваше. Имаше и още един въпрос - кой заплашваше живота на принцесата?
Бе увеличил охраната u, но засега нямаше и следа от някой, който да иска да я нарани.
- Откъде знаеш за родителите u? - попита той.
- Някои неща чуваш с ушите. Други разбираш със сърцето.
Той отвърна очи от пронизващия u поглед.
- Кога ще се върне?
Нехемия се върна към книгата пред себе си. Изглеждаше пълна със странни символи - смътно познати знаци, които си спомняше отнякъде.
- Казва, че няма да се върне до вечерта. Бих предположила, че не иска да прекара деня в града и особено в замъка.
Това бе домът на войниците, които вероятно бяха убили родителите u.
Каол тича сам тази сутрин. Толкова дълго, че дори костите в тялото му се умориха.
В мъгливите хълмове над Рифтхолд Селена тичаше между дърветата в малката гора - едно петънце в тъмнината. Не бе спирала, откакто бе станала преди пукването на зората, като бе позволила на Лапичка да я последва. Днес дори гората изглеждаше притихнала.
Това бе добре. Днес не бе ден на живота. Днес бе ден на виещия вятър между дърветата, на ромона на полузамръзналата река, на хрущенето на снега под краката й.
На този ден през миналата година бе знаела какво трябва да направи, когато времето настъпи - бе виждала всяка стъпка с кристална яснота. Бе обяснила на Дориан и Каол, че на този ден се е пречупила в солните мини на Ендовиер, но това бе лъжа. Да се пречупи бе човешко. Нямаше нищо общо със студената безнадеждна ярост, която я бе обхванала и бе угасила всяко друго чувство, щом се събуди след съня за елена и клисурата.
Намери голяма скала между възвишенията и падините и седна на ледената u повърхност. Скоро Лапичка се разположи до нея. Селена погледна към неподвижната гора, прегърна кучето и си спомни деня, в който бе отприщила яростта си към Ендовиер.
Селена издиша през оголените си зъби, докато изтръгваше кирката от стомаха на пазача. Кръв потече от устата на мъжа, който притисна корема си, докато се обръщаше към робите за помощ. Но един поглед от безумните очи на Селена им подсказа, че е минала отвъд границата и никой от тях не посмя да мръдне.
Тя се усмихна на пазача и заби кирката си в лицето му. Кръвта му изпръска краката й.
Робите останаха далеч от нея и когато стовари кирката си върху оковите, които я свързваха с тях. Не им предложи да ги освободи и те не я помолиха. Знаеха, че ще е безполезно.
Жената в края на веригата лежеше в безсъзнание. Кръв течеше от гърба й, разкъсан от обкования с желязо бич на мъртвия пазач. До утре щеше да е мъртва, ако не се погрижеха за раните й. Дори и да го направиха, инфекцията вероятно щеше да я довърши. Такъв бе животът в Ендовиер.
Селена обърна гръб на жената. Имаше работа, а четиримата пазачи трябваше да си платят, преди всичко да приключи.
Тя тръгна наперено през минната шахта, а кирката се поклащаше в ръката й. Двамата стражи в края на тунела умряха още преди да разберат какво става. Кръвта се просмука в дрехите и в голите й ръце и Селена я обърса от лицето си, докато навлизаше в залата, в която работеха четиримата надзиратели.