Пълно унищожение.
Нищо чудно, че елфите и феите бяха напуснали континента. Те бяха могъщи и мъдри, но Адарлан имаше военно превъзходство и оглупял народ, който бе готов на всичко поради глада и мизерията, които измъчваха кралството от десетилетия. Не само армиите бяха накарали елфите да избягат - същото сториха и хората, живели в обтегнати отношения с тях, както и смъртните, които владееха магията от поколения. Как щяха да реагират тези хора, ако узнаеха, че престолонаследникът е обременен със същото проклятие?
Дориан прокара пръст по фамилната линия на майка си. Тя бе осеяна с хавилиардовци. През последните няколко века двата рода се преплитаха и бяха дали на света не един и двама крале. Но той бе прекарал вече три часа на това място, а в никоя от старите книги не бе срещнал и споменаване на магьосници. Сушата бе продължила цели векове. Чрез бракове няколко човека с дарбата се бяха включили в кръвната линия, но децата им не разполагаха с никаква сила, независимо какви са били уменията на родителите им. Дали това бе просто съвпадение? Или такава бе волята на боговете?
Принцът затвори книгата и я върна на рафта. Протегна се към секцията от задната стена, в която бяха родословията, и извади най-старата книга, която успя да намери. Регистрите в нея стигаха чак до основаването на Адарлан.
На върха на родословното дърво бе Гавин Хавилиард, смъртният принц, който бе отвел своята бойна задруга в недрата на планините Рун, за да се изправи срещу Мрачния владетел Ераван. Битката била дълга и жестока и накрая само една трета от хората на Гавин се измъкнали живи от пещерите. Самият той излязъл от войната с невеста - принцеса Елена, дъщерята на краля на елфите Бранън, първи владетел на Терасен. Самата тя била полуелфа. Бранън дал днешната територия на Адарлан на Гавин като сватбен подарък и награда за жертвите, направени от принца и принцесата по време на войната. Оттогава досега кръвта на елф не се бе смесвала повторно с тази на Хавилиард. Дориан последва дървото надолу и надолу. Видя само имената на отдавна забравени семейства, чиито земи вече имаха съвсем различни имена.
Въздъхна, остави книгата настрана и разгледа рафта. Ако Елена наистина беше завещала магията си на неговия род, тогава отговорите сигурно можеха да се намерят тук.
Бе изненадан, че откри книгата тук, при положение, че преди десет години баща му бе унищожил този аристократичен род. Но ето я - историята на рода Галантиус, започваща от самия крал на елфите. Дориан прелисти страниците и повдигна вежди. Бе знаел, че родът е благословен с магия, но това...
Това бе могъщество. Толкова силна бе кръвта на господарите на Терасен, че останалите кралства бяха живели в постоянен ужас кога ще пожелаят земите им.
Но те никога не го бяха направили.
Имаха дарбата, но никога не преминаха границите си - дори когато войната бе на прага им. Когато чуждите владетели ги заплашваха, отговорът бе бърз и безпощаден. Ала винаги единствено пазеха от границите си. Пазеха мира.
„Както трябваше да прави и баща ми.“
Въпреки цялата си сила, родът Галантиус бе загинал заедно с благородните си владетели. В книгата, която държеше, никой не си бе направил труда да отбележи домовете, които баща му бе ликвидирал, нито пък оцелелите, изпратени в изгнание. Без да има знанието и волята да направи това сам, Дориан затвори книгата, изкривил лице при спомена за имената, които бе видял. Що за трон щеше да наследи?
Ако наследницата на Терасен Елин Галантиус бе оживяла, дали щеше да стане приятелка, съюзничка? Дали нямаше да го оженят за нея?
Бе я виждал много отдавна, в дните преди кралството u да стане на пепел. Споменът бе смътен, но тя бе пакостливо момиче - и бе настроила грубоватия си братовчед срещу Дориан, задето бе полял роклята u с чай. Дориан потърка врата си. Разбира се, съдбата бе отредила братовчед u да стане генерал Едион Ашивер, най-свирепият воин на севера и верен генерал на своя баща. Дориан бе виждал Едион няколко пъти през годините и след всяка среща с надменния млад пълководец бе оставал с впечатлението, че Едион иска да го убие. Не без причина.
Дориан потръпна, остави книгата и се вторачи в рафта, все едно той щеше да отговори на въпросите му. Но принцът вече знаеше, че няма да намери нищо.
„Когато моментът настъпи, ще ти помогна...“
Дали Нехемия не знаеше какво има в него? Тя се бе държала странно в деня на дуела на Селена и Каин - бе рисувала символи във въздуха, а след това бе припаднала. А после той бе видял знака, пламнал на челото на Селена...
Някъде из библиотеката отекна часовник и Дориан погледна към коридора. Време беше да върви. Бе рожденият ден на Каол и трябваше най-малкото да поздрави приятеля си, преди Селена да го отмъкне. Разбира се, не го бяха поканили, а и Каол не бе показал с нищо, че Дориан е добре дошъл. Какво ли бе замислила?