Каол не каза нищо, докато се катереха все по-нагоре и нагоре. Минаха втория етаж, после третия и накрая стигнаха преддверието на последния етаж. Бе толкова тясно, че Каол настъпа полите и. Тя обаче се обърна към него с усмивка.
- Не е астерионски жребец, но...
След което отвори вратата и пристъпи настрани, така че той да може да влезе.
Каол го направи, без да продума.
Бе прекарала цели часове в подреждането на всичко. На дневна светлина бе изглеждало мило, но сега...
Бе точно каквото си го бе представяла.
Покривът на аптеката представляваше закрита градина, пълна с цветя и растения в саксии, а също и с плодни дръвчета, украсени с малки блещукащи светлинки. Въздухът бе топъл и сладък, а до прозорците, гледащи към река Ейвъри, имаше малка маса за двама.
Каол огледа стаята и се завъртя.
- Това е градината на елфата от песента на Рена Голдсмит - каза тихо той. Златните му очи светнаха.
- Знам, че не е нещо особено... - преглътна тя.
- Никой не е правил такова нещо за мен - поклати глава той, оглеждайки градината. - Никога.
- Това е само една вечеря - каза тя, почеса се по врата и отиде до масата, понеже поривът да е до него бе така силен, че имаше нужда от нещо, което да ги разделя.
Той я последва и миг по-късно двама слуги се появиха със столове. Селена се усмихна леко, когато ръката на Каол се стрелна към меча, но той се усети, че не са попаднали в засада, погледна я гузно и седна.
Слугите им сипаха две чаши пенливо вино, а след това сервираха храната, която бяха приготвяли цял ден в кухнята на аптеката. Бе успяла да наеме за тази вечер готвачката от „Уилоус“ - за такава сума, че се изкуши да пререже гърлото на жената. Но пък си струваше парите.
Селена надигна чашата с вино.
- Наздраве! - каза тя. Бе си приготвила малка реч, но сега, след като бяха пристигнали тук и очите му светеха така, и след като я бе погледнал по начина, по който и онази вечер... всички думи се бяха изпарили от ума и.
Каол отпи от виното.
- Преди да забравя да го кажа, искам да ти благодаря. Това е... - Той отново огледа блестящата зимна градина, а също и реката отвъд стъклените стени. - Това е... -Отново поклати глава, остави чашата си и Селена видя блясък в очите му, който накара сърцето и да се свие. Той премигна и я погледна отново с усмивка. - Никой не е отбелязвал рождения ми ден с тържество, откакто бях малко дете.
- Чак пък тържество... - каза тя, докато се бореше с напрежението в сърцето си.
- Спри да го омаловажаваш. Това е най-хубавият подарък, който съм получавал от години.
Тя скръсти ръце и се облегна назад на стола, когато слугите пристигнаха с първото ястие - супа с варено месо от глиган.
- Дориан ти подари астерионски жребец.
Каол вдигна вежди към супата.
- Дориан обаче не знае любимата ми супа, нали? - След което погледна Селена и тя прехапа устни. - Откога ме следиш?
Тя се съсредоточи в супата.
- Не се ласкай толкова. Изкопчих информацията от готвача на замъка.
- Може и да си Асасинът на Адарлан - отвърна Каол, - но не си способна да изкопчиш нищо от Мегра. Ако беше опитала, щеше да стоиш пред мен с две насинени очи и счупен нос.
Тя се усмихна и хапна от вареното.
- Може да се имаш за загадъчен и мистериозен, капитане, но веднъж разбере ли човек къде да гледа, е лесно да те разчете. Всеки път, когато получехме глиганско, не успявах да хапна и лъжица, преди ти да изядеш цялата тенджера.
Той отметна глава назад и се разсмя. Звукът я загря цялата.
- А аз си мислех, че умело съм прикрил слабостите си.
- Само изчакай следващите ястия - усмихна се лукаво тя.
След като изядоха и последното парче от шоколадовата торта с лешници, пресушиха и последната бутилка пенливо вино, а слугите почистиха всичко и се сбогуваха, Селена се озова на малкия балкон в далечния край на покрива. Летните растения бяха погребани от плътна снежна покривка. Тя придърпа наметалото около себе си, взряна в далечната точка, където Ейвъри срещаше океана, а Каол бе застанал зад нея, облегнат на железните перила.
- Усещам мириса на пролетта във въздуха - каза той, когато ги лъхна слаб ветрец.
- Слава на боговете. Ако пак завали сняг, ще полудея.
Светлините на закритата градина осветяваха лицето му. Бе искала вечерята да е приятна изненада - начин, по който да покаже колко важен е той за нея... но реакцията му? Кога ли за последно се бе чувствал обичан? Освен онова момиче, което се бе отнесло с него ужасно, го имаше и проблема със семейството, отказало се от него само защото бе пожелал да бъде страж. А бяха твърде горделиви, за да приемат син, който служи на короната.