Дори не знаеше кога е започнало.
- Тогава ще намерим това място заедно - каза той.
- Какво? - намръщи се тя.
- Ще дойда с теб.
И макар да не бе изрекъл думите като въпрос, и двамата знаеха, че я моли. Не искаше да мисли за това, което тя бе казала снощи - за срама, който бе изпитала, докато тя, дъщерята на Терасен, прегръща него, сина на Адарлан.
- Ами поста на капитан на стражата?
- Може би задълженията ми не са такава, каквито очаквах да бъдат.
Кралят пазеше тайни от него, толкова много тайни. Може би той не бе нищо повече от марионетка, част от илюзия, през която най-сетне бе започнал да вижда.
- Но ти обичаш страната си - каза Селена. - Не мога да те накарам да се откажеш от това.
Той видя болката, но и надеждата в очите u. Преди да разбере какво прави, прекоси разстоянието между тях, постави едната си ръка на кръста u, а другата на рамото u.
- Ако те изпусна, ще бъда най-големият глупак в целия проклет свят.
И тогава сълзите закапаха по лицето u, а устата u се изкриви.
- Защо плачеш? - отдръпна се той назад, но без да я пуска.
- Понеже - каза тя и гласът u потрепери, - понеже ми напомняш за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде!
Никога не бе имало граница между тях. Само глупавите му страх и гордост. От мига, в който я бе измъкнал от мината в Ендовиер и тя го бе погледнала гордо, въпреки годината, изкарана в онзи ад на земята, Каол бе вървял към това. Към нея.
Той обърса сълзите u, след което повдигна брадичката u и я целуна.
Целувката я погълна.
Бе като да се озове у дома или да се роди, или внезапно да открие половината от себе си, която винаги u е липсвала.
Устните му бяха горещи и нежни - и все пак внимателни. След миг той се отдръпна, за да я погледне в очите. Тя потръпна от нуждата да го докосне, да усети допира му върху себе си. Да го почувства. Бе готова да се откаже от всичко, за да е с него.
Прегърна го с две ръце през врата, а устните им се срещнаха във втора целувка, която изпепели света.
Селена не знаеше колко дълго са стояли на покрива, преплетени един с друг, срещнали устни и ръце, докато тя не простена и не го изведе от градината, надолу по стълбите и към каляската, която ги чакаше навън. По пътя към дома Каол стори такива неща с ухото и врата и, че тя забрави собственото си име. Когато стигнаха вратите на замъка, успяха да се приведат в приличен вид и да запазят уважително разстояние помежду си, докато той я изпращаше до покоите и. Макар всяка фибра от нея да бе толкова нагорещена, че бе цяло чудо, че успя да стигне вратата си, без да го натика в някой шкаф.
Но след това останаха насаме в покоите й, а после и пред вратата на спалнята й. Той спря, когато тя го хвана за ръка, за да го покани вътре.
- Сигурна ли си?
Тя вдигна длан към лицето му. Веднъж преди беше чакала - със Сам. И накрая бе станало прекалено късно. Но сега нямаше съмнение, нямаше страх или несигурност, все едно всичко, което се случваше между нея и Каол, бяха стъпки в танц, който водеше до тук.
- По-сигурна не съм била никога през живота си - отвърна тя. Очите му блеснаха със страст, която бе като огледало на нейната, и тя го целуна отново, след което го придърпа в спалнята. Той се остави да го отвлекат и дори не прекъсна целувката, когато Селена ритна вратата зад тях.
И тогава останаха само двамата. Моментът, в който между тях вече нямаше никакви прегради, настъпи, и Селена целуна Каол и му се отдаде изцяло.
Събуди се, когато зората надникна в стаята й. Каол все още я прегръщаше, както бе правил цяла нощ, все едно тя може да се изпари, докато спят. Селена се усмихна, притисна нос във врата му и вдиша от аромата му. Той се размърда, колкото да й даде знак, че се е събудил.
Ръцете му се раздвижиха в косата и.
- Няма начин да се вдигна заради едното тичане - промърмори той. Тя се засмя тихо.
Ръцете му слязоха надолу по гърба и, като дори не спряха на белега. Снощи бе целунал всичките и белези, по цялото тяло. Тя се усмихна.
- Как се чувстваш? - попита я той.
Все едно бе навсякъде и никъде. Все едно през целия си живот бе била полусляпа и чак сега виждаше всичко ясно. Все едно можеше да остане тук завинаги и да е щастлива.
- Уморена - призна на глас и той се напрегна. - Но пък щастлива.
Едва не изскимтя, когато той я пусна, колкото да се облегне на лакът и да я погледне в лицето.