Пряко волята си установи, че се пресяга към древната сила, която спеше в него. Запита се дали тя може да го спаси от Баба Жълтонога, така, както го бе предпазила от стъклата на прозореца. Усети да го полазват тръпки.
- Други въпроси? - попита тя, докато облизваше железните си нокти.
- Не. Благодаря за отделеното внимание.
- Пфу! - плю тя и му махна с ръка.
Той се отдалечи, но не бе минал и покрай най-близката шатра, когато видя как слънцето се отразява върху златиста коса. Роланд се появи от масата, на която бе говорил с красивата руса музикантка, свирила на лютнята снощи. Дали го бе проследил? Дориан се намръщи, но кимна на братовчед си, когато Роланд застана до него.
- Бъдещето си ли искаше да научиш?
- Скучно ми беше.
Роланд погледна през рамо към мястото, на което бе спрял фургонът на Баба Жълтонога.
- Тръпки ме побиват от тази жена.
- Мисля, че това е едно от уменията u - изсумтя Дориан.
- Каза ли ти нещо интересно? - погледна го косо Роланд.
- Само обичайните глупости. Скоро ще срещна истинската си любов, очаква ме славна участ, ще бъда по-богат, отколкото мога да си представя. Не мисля, че знаеше с кого разговаря. - Той изгледа лорда на Мий. - А ти какво търсиш тук?
- Видях, че излизаш, и рекох, че би искал компания. После обаче разбрах накъде си тръгнал и реших да остана настрана.
Роланд или го шпионираше, или бе искрен. Дориан наистина не бе сигурен. Последните няколко дни обаче той се стараеше да се държи възпитано с братовчед си. На всяка среща на съвета Роланд бе подкрепял решенията на Дориан без колебание. Раздразнението по лицата на краля и херцог Перингтън бяха неочакван бонус.
Затова Дориан не попита Роланд защо го е последвал. Когато обаче отново погледна към Баба Жълтонога, можеше да се закълне, че старицата му се е ухилила широко.
Бяха минали няколко дни, откакто Селена беше проследила мишените си. Забулена в мрак, тя стоеше в сенките на пристанището и не вярваше на това, което вижда. Всички хора от списъка, които бе преследвала и които може би знаеха какво е замислил кралят, напускаха. Бе видяла как един от тях излиза в открита каляска и го бе последвала, докато се качи на кораба, който по разписание отплаваше с прилива в полунощ. И тогава за нейна огромна изненада бяха дошли още трима души със семействата си. Скриха ги бързо на долната палуба.
Всички тези хора, цялата информация, която бе събрала, просто...
- Съжалявам - каза познат глас зад нея и тя се завъртя, за да види приближаващия Арчър. Как се бе промъкнал така? Дори не го бе чула да приближава. - Трябваше да ги предупредя - каза той, загледан в готвещия се за отплаване кораб. - Не мога да живея с кръвта им по ръцете си. Те имат деца. Какво ще стане с тях, ако кралят избие родителите им?
- Ти си организирал това? - изсъска тя.
- Не - каза тихо той. Думите му едва се чуваха от виковете на моряците, които развързваха въжетата и подготвяха греблата. - Не аз, а някой от организацията. Споменах единствено, че животът им може да е в опасност. Той натовари хората си на първия кораб, който отплава от Рифтхолд.
Тя постави ръка на кинжала си.
- Част от сделката ни се състоеше в това да ми предоставиш ценна информация.
- Знам и съжалявам.
- Би ли искал да инсценираш смъртта си още сега и да се качиш на кораба?
Може би щеше да намери друг начин да убеди краля да я пусне по-рано.
- Не. Това няма да се случи отново.
Тя силно се съмняваше в думите му, но се облегна на стената на сградата и скръсти ръце, наблюдавайки как Арчър гледа кораба. След миг той се обърна към нея.
- Кажи нещо.
- Няма какво да казвам. Чудя се дали просто да не те убия на място и да не отнеса трупа ти на краля.
Не блъфираше. След миналата нощ с Каол се чудеше дали няма да е най-добре просто да изпълнява указанията и да прави всичко по силите си, за да не застраши Каол с действията си.
- Съжалявам - повтори Арчър, но тя махна с ръка и продължи да се взира в кораба.
Бе невероятно, че са организирали бягството така бързо. Може би не всички бяха глупаци като Дейвис.
- Онзи човек, когото спомена - каза тя накрая, - той ли води групата?
- Така мисля - отвърна тихо Арчър. - Може би е достатъчно висшестоящ, че да организира бягството веднага щом чу намека ми.
Тя прехапа устни. Може би Дейвис лъжеше. А може би Арчър бе прав. Бе възможно тези хора да искат владетел, който да им е по-удобен. Каквито и да бяха мотивите им обаче - финансови или политически, - се бяха организирали веднага щом животът на невинни хора бе застрашен. Малко хора в империята биха дръзнали да направят това.