- Какво искате от нея? - изръмжа той и опъна веригите си.
Воинът - Каол позна, че е такъв по движенията му - наклони глава настрани.
- Не ти влиза в работата, капитане. Дръж си устата затворена, когато пристигне, иначе ще отрежа мръсния ти кралски език.
Още една улика. Мъжът мразеше кралските особи. Което означаваше, че тези хора...
Дали Арчър осъзнаваше колко опасни са бунтовниците? Когато се освободеше, щеше да го убие заради това, че бе забъркал Селена с тях. А после щеше да направи така, че тайната стража на краля да докопа тези мръсници.
Каол дръпна веригите, но мъжът поклати глава.
- Ще те пратя в несвяст, ако направиш това отново. Пленихме те много лесно за капитан на кралската стража.
- Само страхливец напада по вашия начин - блеснаха очите на Каол.
- Или практичен човек - отвърна мъжът.
Явно този воин бе добре образован, щом използваше такъв речник.
- А може би глупак - отвърна Каол. - Нямаш представа с кого си имаш работа.
- Ако беше толкова добър - изцъка мъжът, - нямаше да си един обикновен капитан.
Каол се изсмя гърлено.
- Не говорех за себе си.
- Тя е просто едно момиче.
Макар стомахът му да се сви от мисълта, че можеше тя да е на негово място с тези хора, и въпреки че в момента обмисляше всеки възможен начин двамата със Селена да излязат оттук живи и здрави, той си позволи да се ухили.
- Ако наистина мислиш така, здравата сте загазили.
28
Яростта я доведе до състояние, в което знаеше само три неща: че Каол u е отнет, че тя е оръжие, изковано, за да отнема животи, и че ако Каол е ранен, никой няма да излезе жив от онзи склад.
Мина през града бързо и незабелязано, хищник, стъпващ безшумно по калдъръмените улици. Казаха u да отиде сама. Така и щеше да направи.
Не бяха казвали обаче да е невъоръжена.
Бе взела всяко оръжие, което можеше да носи, включително и меча на Каол, който бе вързан за гърба u, кръстосан със собствения u. Можеше да извади и двата с едно движение. Бе като подвижна оръжейна.
Когато стигна квартала, в който се намираше складът, тя се покатери върху покрива на една порутена сграда.
Не бяха казали и че трябва да използва входната врата.
Промъкваше се по покривите, а меките u ботуши с лекота намираха опора в ронещия се чакъл. Слушаше, наблюдаваше и усещаше нощта около себе си. Обичайните звуци на крайния квартал я съпътстваха, когато приближи огромния склад. Полудиви сираци, които си крещяха нещо, пияници, пикаещи по сградите, проститутки, които викаха потенциалните си клиенти...
Но около дървената постройка цареше странна тишина, която u подсказа, че пред нея има достатъчно хора, за да държат останалите настрана.
Близките покриви бяха гладки и празни, а разстоянието между сградите с лекота можеше да бъде прескочено.
Не u пукаше какво искат тези хора. Не я бе грижа каква информация смятаха, че могат да изкопчат от нея. В мига, в който отвлякоха Каол, направиха най-голямата грешка в живота си.
Последната си грешка всъщност.
Стигна покрива на сградата срещу склада и се сви, преди да пролази до ръба и да надникне отгоре. Трима закачулени патрулираха в тясната уличка. От другата страна на уличката бяха отворените врати на склада, а светлината от процепите разкриваше, че вътре има поне четирима души. Никой не си направи труда да погледне към покрива. Глупаци.
Дървеният склад бе огромно празно пространство, високо три етажа, а през отворения прозорец на втория тя можеше да види целия път до пода долу.
Вътрешен балкон заемаше по-голямата част от втория етаж, а стълбите водеха до третия и по-нагоре - може би към възможен път за бягство, щом входната врата бе затворена. Десетима от мъжете бяха тежко въоръжени, а на дървения вътрешен балкон имаше шестима стрелци, насочили лъкове към пода отдолу.
А там, окован за една от дървените стени, бе Каол. С насинено и окървавено лице, с разкъсани и мръсни дрехи, с глава, увиснала между раменете.
Усети хлад в стомаха си.
Можеше да нападне от покрива, като мине през третия етаж. Това обаче щеше да u отнеме време, а и никой не гледаше към отворения прозорец пред нея.
Тя отметна глава назад и се усмихна свирепо на луната. Не я наричаха Асасина на Адарлан просто така. Драматичните нахлувания бяха форма на изкуство.
Селена се отдръпна с няколко крачки от ръба, за да прецени колко бързо и далеч трябва да тича. Отвореният прозорец бе достатъчно висок, за да не се безпокои от това, че може да счупи стъклото, или че мечовете u ще се закачат в рамката. А вътрешният балкон имаше перила, които да u попречат да падне твърде далеч.