Бе правила подобен скок само веднъж, в нощта, когато светът u бе напълно унищожен. Но онази нощ Сам вече бе мъртъв от няколко дни. Тя бе скочила през прозореца на Рурк Фаран просто за да си отмъсти.
Този път обаче нямаше да се провали.
Мъжете дори не гледаха към прозореца, когато тя влетя през него. А щом кацна на балкона и направи кълбо назад, два от кинжалите u вече летяха.
Каол видя отблясъка на лунна светлина върху стомана един удар на сърцето си преди Селена да скочи от прозореца на втория етаж и да се приземи на балкона. След което тя хвърли два кинжала към стрелците до нея. Те паднаха, а тя се изправи, като метна още два кинжала към още двама от стрелците. Не знаеше тях ли да гледа, или нея, когато Селена се хвана за перилата на балкона и ги прескочи, като се приземи на земята точно когато няколко стрели удариха мястото, където ръцете u се бяха държали.
Мъжете в стаята се разкрещяха. Неколцина се скриха зад колоните, други побягнаха към изхода, а трети тръгнаха към нея с оголени оръжия. Успяха обаче само да изгледат с ужас как тя изтегля двата си меча - единия от които неговия - и отприщва гнева си върху тях.
Нямаха никакъв шанс.
Двамата оцелели стрелци не смееха да пуснат стрели, за да не улучат някои от своите. Това също бе внимателно преценен от нея ход, знаеше той. Каол започна да дърпа оковите си и китките го заболяха. Ако я достигнеше, двамата биха могли...
Но тя бе вихър от кръв и стомана. Видя я как посича мъжете все едно са чували с брашно и разбра защо бе стигнала толкова близо до стената на Ендовиер в онзи ден. Най-после - след всички тези месеци - видя смъртоносния хищник, който бе очаквал да намери в мините. В очите u нямаше нищо човешко, не се забелязваше и следа от някаква милост. Това смрази сърцето му.
Стражът, който го бе дразнил цял ден, остана край него, изтеглил двата си меча.
Чакаше я.
Един от закачулените мъже успя да се отдалечи от нея и извика:
- Достатъчно! Достатъчно!
Ала Селена не му обърна внимание. Каол се хвърли напред, все още опитвайки да се освободи от оковите, а тя си отвори просека през мъжете, като остави стенещите им тела зад гърба си.
Неговият мъчител обаче остана спокоен, когато тя тръгна към него.
- Не стреляйте! - нареди закачуленият мъж. - Не стреляйте!
Селена спря пред стража и го посочи с окървавения си меч.
- Махни се от пътя ми или ще те нарежа на парчета.
Но стражът изсумтя и като последния глупак вдигна мечовете си.
- Ела и си го вземи.
Селена се усмихна. Тогава обаче закачуленият мъж с древен глас хукна към тях и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжен.
- Достатъчно! Свали оръжията! - нареди той на стража. Последният се поколеба, а Селена изглеждаше готова да нападне. Старецът направи една крачка към нея. -Стига вече! Малко ли врагове имаме! Къде-къде по-лоши неща ни очакват!
Селена се обърна към него с окървавено лице.
- Не те очакват - каза тя и очите u засияха. - Понеже вече съм тук.
Кръв бе обагрила дрехите, ръцете и врата u, но тя не бе нейна. Всичко, което можеше да види в момента, бяха стрелците на балкона над нея и врагът, който я разделяше от Каол. От нейния Каол.
- Моля ви - свали качулката и маската си мъжът, за да разкрие лице, отговарящо на престарелия му глас. Късо подстригана бяла коса, бръчки около устата и кристалносиви очи, които я гледаха умолително. - Методите ни не са правилни, но...
Тя обаче насочи меча си към него и маскираният страж, който стоеше между нея и Каол, се напрегна.
- Не ми пука кои сте и какво искате. Вземам си го сега.
- Умолявам ви да ни изслушате.
Усещаше омразата и агресията на маскирания мъж пред Каол, виждаше как яростно стиска дръжките на двата си меча. Тя също не бе готова да приключи с касапницата. Напротив, щеше да я доведе до край.
Знаеше точно какво ще се случи, когато се обърна към стража и му се усмихна лениво.
Той нападна, а тя пресрещна мечовете му. Мъжете отвън влязоха и заблестя стомана. Не се чу нищо друго освен звън на метал и виковете на ранените около нея, а тя мина през тях, наслаждавайки се на зверския призив, който отекна в цялото u същество.
И тогава някой изкрещя името u. Познат глас, който не принадлежеше на Каол. Тя се обърна, за да види върха на една стрела, изстреляна към нея, а после - появилата се златискокафява коса. Арчър се приземи на пода, поел с рамото си стрелата, предназначена за нея. Докато го погледне, той пусна единия си меч и извади кинжала от ботуша си, като го хвърли към стража, който бе стрелял. Когато погледът u отново се върна на Арчър, той вече се изправяше и застана между нея и мъжете, вдигнал една ръка. Защитаваше мъжете.