- Колко време смятат да те държат тук? - попита тя.
- Затова, че опитах да убия капитана на стражата? Може би завинаги.
А можеха и да я екзекутират.
Нехемия бе надеждата на своето, а и на всички останали кралства. Дворът, за който тя си мечтаеше, никога нямаше да просъществува. Ейлве никога нямаше да бъде освободена. Селена така и нямаше да получи шанса да се извини на Нехемия за това, което u бе наговорила. Оставаха само последните думи, които принцесата u бе казала. Последното нещо, което приятелката u бе мислила за нея.
„Ти си една страхливка.“
- Ако те пуснат - каза Калтейн, също като нея загледана в чернотата на затвора, -направи така, че един ден да бъдат наказани. Всичките.
Селена се заслуша в собственото си дишане и отново усети кръвта на Каол под ноктите си, а също и на онези мъже, които бе посякла. А после и студа от стаята на Нехемия, където цялата кръв се бе просмукала в леглото.
- Ще бъдат - закле се Селена в тъмното.
Не u бе останало нищо друго за даване, освен това.
Щеше да е по-добре, ако си беше останала в Ендовиер. По-добре да бе умряла там.
Тялото u бе като чуждо, когато придърпа паницата с храна към себе си. Металът одраска старите влажни камъни. Дори не беше гладна.
- Поставили са сънотворно във водата - каза Калтейн, когато Селена се пресегна към желязната чаша. - Така направиха и с мен.
- Хубаво - отвърна Селена и изпи чашата до дъно.
Минаха три дни. Всичката храна, която u носеха, бе напоена със сънотворното.
Селена се взираше в пропастта, която изпълваше сънищата u и наяве, и насън. Гората от другата страна си бе отишла и нямаше елен, само безкрайна пустош, разпадащи се скали и страховит вятър, който нашепваше едни и същи думи отново и отново.
„Ти си една страхливка.“
Затова Селена изпиваше водата всеки път, когато u я предложеха, и се оставяше на съня да я погълне.
- Изпи водата преди около час - каза Рес на Каол сутринта на четвъртия ден.
Каол кимна. Тя лежеше в несвяст на пода, с изпито лице.
- Храни ли се?
- Малко. Не е опитвала да избяга. И не ни е продумала нито дума.
Каол отключи вратата на килията, а Рес и останалите стражи се напрегнаха.
Той обаче не можеше да издържи и миг повече без нея. Калтейн спеше в съседната килия и не помръдна, когато той мина през тази на Селена. Коленичи до асасина.
Момичето миришеше на засъхнала кръв, а дрехите й бяха вкоравени от нея. Гърлото му се сви.
В замъка над тях през последните дни цареше истински хаос. Той бе накарал стражите си да го претърсят из основи, а също и целия град, за да открият асасина, убил Нехемия. Няколко пъти бе отишъл при краля в опит да обясни какво е станало - как е бил отвлечен и как някой се е промъкнал дори през допълнителните патрули около Нехемия. Бе смаян, когато кралят не го наказа или дори смъмри.
Най-лошото бе, че изглеждаше някак доволен. Не му се бе наложило да си цапа ръцете, за да се отърве от проблема. Най-голямата му грижа бе как да се справи с недоволството в Ейлве. Нито за миг не се бе престорил, че скърби за Нехемия, не бе показал дори намек за съжаление. На Каол му костваше огромно усилие на волята да не удуши собствения си суверен.
Но съдбата му повече отвсякога зависеше от неговото подчинение и добро поведение. Когато Каол обясни на краля ситуацията със Селена, той отново не изглеждаше изненадан. Каза му само да я върне на работа. Нищо повече.
Да я върне на работа.
Каол внимателно повдигна Селена, като се опита да не пъшка от тежестта u и я изнесе от килията. Нямаше да си прости никога, задето я хвърли на това ужасно място, макар да не бе имал избор. Не си бе позволил дори да спи в леглото си - то още ухаеше на нея. Бе легнал там първата нощ и бе осъзнал, че тя бе лежала там, затова бе избрал дивана. Най-малкото, което можеше да направи, бе да я върне в покоите u.
Не знаеше обаче как да я върне на работа. Нямаше представа как да поправи това, което се бе счупило. Между тях и вътре в нея.
Хората му го обградиха, когато той я понесе към покоите u.
Смъртта на Нехемия витаеше около него, следваше всяка негова крачка. Бяха минали дни, откакто за последно бе дръзнал да се погледне в огледалото. Дори ако кралят бе поръчал смъртта на Нехемия, Селена щеше да опита да я опази, ако я бе предупредил. Хората му също щяха да са нащрек. Понякога истината за заблудата му го удряше толкова силно, че той не можеше да диша.
И сега на ред беше тази реалност, която държеше в ръцете си, докато Рес отваряше вратата към покоите u. Филипа вече я чакаше и го подкани към банята. Дори не помисли за това - че трябва да изкъпят Селена, преди да я сложат в леглото u. Докато вървеше към банята, не можеше да срещне погледа на слугинята, понеже знаеше, че в очите u ще прочете истината.