Той вече я бе осъзнал, още когато Селена се обърна към него в спалнята на Нехемия.
Бе я загубил.
Никога нямаше да се върне при него, и след хиляда живота.
32
Селена се събуди в собственото си легло и разбра, че няма да има повече сънотворни във водата и.
Нямаше да има и повече закуски с Нехемия, нито уроци по Знаците на Уирда.
Нито пък приятели като нея.
Без да поглежда, разбра, че някой я е измил. След като премигна срещу ярката светлина в стаята си - и главата веднага я заболя след дните мрак в тъмницата -видя, че Лапичка спи до нея. Кученцето вдигна глава, за да близне ръката на Селена няколко пъти, след което отново заспа с нос, пъхнат между лакътя и тялото на момичето. Тя се запита дали Лапичка също усеща загубата. И дали не е обичала принцесата повече от нея.
„Ти си една страхливка.“
Не можеше да обвинява Лапичка. Всички извън това отвратително и прогнило кралство обожаваха Нехемия. Бе трудно да не я харесваш. Селена я обикна в мига, в който спря очите си на нея, все едно бяха астрални близнаци, намерили се един друг. Сродни души.
А сега нея я нямаше.
Селена постави ръка на гърдите си. Колко абсурдно и безполезно бе това, че нейното сърце биеше, а това на Нехемия - не!
Окото на Елена бе топло, все едно се опитваше да я успокои. Селена отпусна отново ръка на матрака.
Днес не се опита да стане от леглото, а Филипа едва я убеди да хапне. От устата и се изплъзна, че Селена е пропуснала погребението на Нехемия. Бе била твърде упоена, заровила се в скръбта си в тъмницата, за да присъства, когато погребваха приятелката и в студената земя, безкрайно далеч от топлото Ейлве.
„Ти си една страхливка.“
Така Селена не стана от леглото си този ден. Нито на следващия.
Или по-следващия.
Или дори още по-следващия.
33
Мините в Калакула я задушаваха. Младата робиня не можеше да си представи колко по-лошо ще стане през лятото.
Бе прекарала в мините шест месеца - по-дълго от всеки друг, така u бяха казали. Нейните майка, баба и малко братче не бяха издържали и месец. Баща u дори не бе стигнал мините. Касапите от Адарлан го бяха посекли заедно с останалите бунтовници в селото. Другите бяха събрани като говеда и пратени тук.
Бе прекарала сама пет месеца и половина. Сама, макар около нея да имаше хиляди. Не можеше да си спомни последния път, когато бе видяла небето или полята на Ейлве с треви, разлюлявани от хладния вятър.
Щеше обаче да ги види отново - небето и тревата. Знаеше, че е така, понеже бе стояла будна през нощите, в които трябваше да спи, и бе слушала през пукнатините на дъските как баща u и останалите бунтовници търсеха начин да сринат Адарлан и как принцеса Нехемия работеше за свободата им.
Само трябваше да издържи, да не спира да си поема дъх, да оцелее, докато Нехемия ги освободи. Тогава щеше да погребе мъртвите, месеците на скръб щяха да отминат, а тя щеше да намери най-близката група бунтовници и да се присъедини към тях. С всеки адарланец, който убиеше, щеше да споменава имената на мъртвите отново и отново, така че да я чуят на оня свят и да разберат, че не ги е забравила.
Заби кирката си в грубата каменна стена. Дъхът u излизаше на пресекулки от пресъхналото гърло. Надзирателят се бе облегнал на близката стена и клатеше манерката си с вода. Той само чакаше някой от тях да падне, за да развие камшика си.
Но тя остана със сведена глава и продължи да работи. Продължи да диша.
Щеше да се справи.
Не знаеше колко време е минало, но чу някакъв тътен от мините, все едно земята бе потреперила. За миг всички замръзнаха, а после заплакаха.
Тя го усети как приближава, с всеки шепот, с всяка обърната глава и промърморени думи.
И накрая ги чу - думи, които променяха всичко.
„Принцеса Нехемия е мъртва. Убита от адарланец.“
Думите минаха покрай нея, преди да може да ги преглътне. Чу звука от търкане на кожа в камъка. Надзирателят щеше да им позволи само още няколко секунди почивка, след което камшикът му щеше да заплющи.
„Нехемия е мъртва.“
Тя се загледа в кирката, която държеше в ръце, и се обърна бавно, за да погледне в лицето на надзирателя. В лицето на Адарлан. Той размърда китка, подготвил камшика.