Дориан се загледа в стъклената писалка на бюрото си. Онази нощ, когато Нехемия бе починала, той не бе искал да спре китката на Селена във въздуха. Просто бе осъзнал, че жената, която обича, се кани да убие най-стария му приятел заради недоразумение. Бе твърде далеч, за да я хване, докато спускаше кинжала надолу, но тогава... сякаш от него изникна призрачна ръка, която спря китката и. Бе усетил окървавената и кожа, все едно наистина я докосва.
Не бе знаел обаче какво точно прави. Бе действал по инстинкт и от отчаяние.
Трябваше да се научи да контролира тази сила, каквато и да беше тя. Ако успееше да я овладее, можеше да и попречи да се проявява в най-неподходящия момент. Като по време на онези глупави срещи на съвета, когато гневът и се разпалваше и той усещаше как магията му се размърдва неспокойно в отговор.
Дориан си пое дълбоко въздух, съсредоточи се върху химикалката и си пожела тя да помръдне. Бе спрял удара на Селена, бе разхвърлял томове книги във въздуха -можеше да помръдне една химикалка.
Тя не помръдна.
След като я гледа, докато очите не го заболяха, Дориан простена и се облегна на стола си, като притисна очи с длани. Може би полудяваше. Може би си бе въобразил всичко това. Нехемия му бе обещала, че ще е до него, когато има нужда, когато силата му се пробуди. Тя бе знаела.
Дали убиецът освен нея не бе убил и всяка негова надежда да намери отговори?
Селена бе седнала на стола си само защото вчера Филипа u се бе оплакала от мръсните чаршафи. Изкуши се да u каже да върви по дяволите, но тогава си спомни с кого бе споделяла леглото и внезапно се зарадва от това, че ще ги сменят. Не искаше и следа от него. Затова остана пред огъня до залез, загледана в жаравата, която ставаше все по-ярка, докато светът притъмняваше.
Времето течеше и се отдръпваше от нея. Някои дни минаваха като час, други -като цял живот. Беше се изкъпала веднъж, колкото да измие косата си, а Филипа я бе наблюдавала през цялото време, за да е сигурна, че няма да се удави.
Селена прокара палец по облегалките на стола. Нямаше намерение да слага край на живота си. Не и преди да стори това, което е необходимо. Сенките в стаята се удължиха, а жаравата сякаш въздъхна. Заедно с нея, с всеки удар на сърцето u. В тези дни на тишина и сън бе осъзнала едно нещо - че асасинът бе дошъл отвън.
Може би бе нает от онзи, който пръв бе заплашил Нехемия. А може би не. Но не бе свързан с краля.
Селена стисна облегалките на стола и заби нокти в полираното дърво. Не бе и някой от асасините на Аробин. Тя познаваше стила им - не бяха садисти. Припомни си отново детайлите от стаята, които се бяха отпечатали в съзнанието u.
Познаваше само един човек, способен на такава жестокост.
Грейв.
Бе научила много за него по време на съревнованието за кралски шампион. Бе чула какво прави с телата на жертвите си.
Оголи зъби.
Грейв познаваше двореца. Бе тренирал тук, точно като нея. И бе знаел кого убива и осакатява. Какво би означавало за нея.
Познатият черен пламък се разпали в стомаха u, след което я обзе цялата, повлече я в яма без дъно.
Селена Сардотиен, Асасинът на Адарлан, бавно се изправи от стола си.
35
Нямаше да има свещи за тези среднощни дела, нито рог от слонова кост, който да даде начало на лова. Тя облече най-черната си туника и прибра гладка черна маска в джоба на наметалото си. Всички нейни оръжия, дори фибите, бяха взети от покоите и. Без дори да погледне, знаеше, че вратите и прозорците се проверяват. Хубаво. Това не бе лов, който би започнала от парадния вход.
Селена заключи спалнята си и погледна към Лапичка, която се скри в леглото, щом тя отвори тайната врата. Кученцето все още скимтеше, когато Селена излезе в коридора. Нямаше нужда от светлина, за да стигне до гробницата. Вече знаеше пътя наизуст - всеки завой, всяка стъпка.
Наметалото и изшумоля по стълбите, а тя продължи да слиза надолу и надолу. Нека трепереха пред това, което бяха пробудили.
Лунните лъчи се разливаха по площадката пред гробницата и осветяваха отворената и врата и малкото бронзово лице на Морт.
- Съжалявам за приятелката ти - каза той с изненадваща печал в гласа, докато тя слизаше надолу.
Не му отговори. Не и пукаше откъде знае. Просто продължи да върви, през вратата и към саркофага, към купчината съкровища в ъгъла.
Кинжали, ножове за мятане - взе каквото можа да побере в колана и ботушите си. Взе и шепа златни монети и бижута, които също натъпка в джоба си.