Барманът стисна ръба на плота.
- Ти си се върнала - прошепна тихо и още няколко глави се обърнаха. - Успяла си да избягаш.
Значи я бе разпознал. Запита се дали новите собственици и се сърдят, задето е убила Йоан Джейн - и колко тела трябва да остави след себе си, ако решеше да започне битка веднага. Това, което планираше да извърши тази вечер, само по себе си нарушаваше прекалено много правила, прекрачваше прекалено много граници.
Тя се облегна на бара и кръстоса крака. Барманът попи потта от челото си и и сипа едно бренди.
- За сметка на заведението - каза той и го плъзна към нея. Тя го хвана с една ръка, но не отпи. Той облиза устни, след което попита: - Как се измъкна?
Хората се облегнаха назад на столовете си в опит да чуят разговора. Нека слуховете тръгнеха. Нека се колебаеха, преди да се изправят срещу нея. Надяваше се и Аробин да чуе. Да чуе и да стои настрана от нея.
- Скоро ще разбереш - каза тя, - но сега имам нужда от теб.
- От мен? - повдигна вежди той.
- Търся един човек - каза тя с кух и дрезгав глас. - Човек, който наскоро спечели много пари. Заради убийството на ейлвийската принцеса. Нарича се Грейв. Трябва да разбера къде е.
- Не зная нищо - пребледня още повече той.
Тя бръкна в джоба си и извади шепа злато и скъпоценни камъни. Вече всички ги наблюдаваха.
- Позволи ми да повторя въпроса си.
Асасинът, който се наричаше Грейв, бягаше.
Не знаеше откога тя го преследваше. Бе минала малко повече от седмица, откакто уби принцесата. Седмица, през която никой не го бе потърсил. Реши, че се е отървал - и се запита дали не е трябвало да бъде още по-изобретателен с трупа, да остави специфичен подпис след себе си.
Всичко това обаче се промени тази нощ.
Бе пил в ъгъла на любимата си кръчма, когато претъпканата зала внезапно бе притихнала. Той се бе обърнал и я бе видял на прага. Когато изрече името му, приличаше повече на призрак, отколкото на жив човек. Ехото от въпроса и дори не бе отекнало, когато той побягна през задния вход към алеята. Не чу стъпки зад себе си, но знаеше, че тя е по петите му, потънала в сенки и мъгла.
Завиваше по странични улички, прескачаше стени, криволичеше през бордеите. Правеше всичко, за да се откъсне от нея и да я умори. Бе решил да я пресрещне в тихата уличка. Тук щеше да я накълца и да си отмъсти за начина, по който го бе унизила по време на съревнованието. За начина, по който му се бе подиграла, като му счупи носа и му подхвърли носната си кърпичка.
Арогантна тъпа кучка.
Олюля се след поредния завой задъхан и объркан. Носеше само три кинжала в себе си и трябваше да внимава да не пропусне. Когато тя се появи в кръчмата, той забеляза огромния меч на раменете и, а също и богатия асортимент проблясващи злокобни остриета, вързани по бедрата и. Трябваше да я накара да си плати, дори с три кинжала.
Грейв бе слязъл наполовина по калдъръмената улица, когато осъзна, че тя е задънена и че далечната стена е прекалено висока, за да се покатери по нея. Значи тук. Скоро щеше да го моли за милост, преди да я нареже на ситно. Той измъкна един от кинжалите си, усмихна се и се обърна към отворената улица зад себе си.
Наоколо имаше синкава мъгла, а един плъх притича по тесния път. Не се чуваше нито звук, само шумът от далечна веселба. Може би се бе измъкнал. Кралските тъпаци направиха най-голямата грешка в живота си, когато я коронясаха за шампион. Наемайки го, клиентът му му бе казал същото.
Изчака за миг, загледан в отворената уличка, и след това въздъхна. С изненада установи, че е леко разочарован.
Голям кралски шампион, няма що. Изобщо не бе толкова трудно да я заблуди. Сега щеше да се прибере вкъщи и до дни да получи друго предложение. А после още едно. И още едно. Така бе обещал клиентът му. Аробин Хамел горчиво щеше да проклина деня, в който бе отказал да приеме Грейв в Гилдията на асасините само защото бил твърде жесток с жертвите си.
Грейв се изсмя, като прехвърляше кинжала в ръцете си. И тогава тя се появи.
Изплува от мъглата като петно мрак. Не тичаше. Само крачеше с непоносимата си увереност. Грейв огледа сградите наоколо. Камъните бяха твърде хлъзгави, нямаше прозорци.
Едно по едно, реши той. Щеше наистина, наистина да се наслади на това да я накара да страда толкова, колкото бе страдала и принцесата.
Грейв се усмихна, докато отстъпваше назад по уличката, и спря чак когато гърбът му опря в каменната стена. В тясното пространство щеше да я победи. А в такава забутана уличка можеше и да се позабавлява, без никой да обърне внимание.
Но тя също приближи, а мечът на гърба и сякаш запя, когато го изтегли от ножницата. Лунната светлина огря дългото острие. Вероятно това бе подарък от нейния любовник принца.