- И реши, че като отвлечете Каол, ще ми спечелите доверието?
- Отвлякохме го понеже той и кралят планираха да я наранят. Трябваше да дойдеш в склада и да чуеш истината от устата на Уестфол. Че е знаел, че тя е в опасност, и не ти е казал. Само така можеше да разбереш, че той е врагът. Ако знаех, че ще полудееш, никога нямаше да го направя.
- Онзи списък, който ми изпрати вчера - поклати глава тя, - на хората от склада. Те мъртви ли са наистина?
- Да, ти ги изби.
Заля я чувство на вина.
- Съжалявам.
И наистина съжаляваше. Бе запомнила имената им, опита се да си спомни лицата им. Щяха да и тежат на съвестта до края на дните и. Дори Грейв. Нямаше да забрави това, което му бе сторила в онази уличка.
- Предадох имената им на краля. Това трябва да отклони вниманието му за още няколко дни, но не повече от пет.
Арчър кимна и се отпусна на възглавницата си.
- Нехемия наистина ли работеше с теб?
- Затова дойде в Рифтхолд. За да види какво може да се организира като въстание на север. Да ни предава информация директно от замъка.
Както Селена бе подозирала винаги.
- Нейната загуба... - Той притвори очи. - Тя бе незаменима.
Селена преглътна.
- Освен от теб - добави Арчър и я погледна отново. - Зная, че си родом от Терасен. Част от теб осъзнава, че Терасен трябва да бъде свободен!
„Ти си страхливка, нищо повече.“
Запази изражението на лицето си неутрално.
- Бъди нашите очи и уши в замъка - прошепна Арчър, - помогни ни. Само така можем да намерим начин да спасим хората. Да спасим теб. Не знаем какво е замислил кралят, само че е открил източник на сила извън магията и вероятно го използва, за да създава чудовища. Но не знаем за какво. Това се опитваше да открие Нехемия - и това е знанието, което може да спаси всички ни.
В момента не можеше да осмисли чутото. Трябваше и малко време. Засега само се
загледа в Арчър, а после в окървавените си дрехи.
- Намерих човека, убил Нехемия.
- И? - ококори очи Арчър.
- Дадено брашно назаем тъпкано се връща. - Тя се обърна, за да излезе от стаята. -Министър Мълисън го наел, за да се отърве от тръна в петата си - защото тя му е пречила твърде много пъти по време на кралските съвещания. Сега министърът е в тъмницата и чака присъдата си.
И тя щеше да е там през всяка минута от процеса, а после и по време на екзекуцията.
Арчър въздъхна, когато тя постави ръка на бравата на вратата. Погледна го през рамо и видя страха и тъгата, изписани на лицето му.
- Пресрещна стрелата, насочена към мен - каза тихо тя, загледана в превръзките.
- Беше най-малкото, което можех да направя, след като забърках цялата тази каша.
Тя прехапа устни и отвори вратата.
- Имаш още пет дни, след което кралят иска главата ти. Подготви себе си и съюзниците си и бягай.
- Но...
- Няма но! - прекъсна го тя. - Радвай се, че не ти прерязах гърлото след театъра, който разигра. Със или без стрелата и независимо от взаимоотношенията ни с Каол, ти ме излъга. Отвлече мой приятел. Ако не се беше намесил, онази вечер щях да съм в замъка. - Прикова го с поглед. - Омръзна ми от теб. Не ти искам информацията, няма да ти давам такава и не ми пука какво ще стане с теб, след като напуснеш града. Стига да не те видя повече.
Тя направи крачка към коридора.
- Селена?
Тя погледна през рамо.
- Съжалявам. Знам какво означаваше тя за теб. И ти за нея.
Тежестта, която бе избягвала от лова на Грейв насам внезапно се стовари отново на плещите и. Бе толкова уморена. Сега Грейв бе мъртъв, а министър Мълисън - в затвора. Нямаше кого повече да наказва. И бе толкова, толкова уморена.
- Пет дни. Ще се върна след пет дни. Ако не си подготвен да напуснеш Рифтхолд, изобщо няма да се церемоня да фалшифицирам смъртта ти. Ще те убия, преди да разбереш, че съм в стаята.
Каол запази изражението на лицето си неутрално, а раменете си изправени, докато баща му го изучаваше. Малката стая за закуска бе слънчева и тиха, дори приятна. Каол обаче остана на прага, докато гледаше към баща си за пръв път от десет години.
Господарят на Аниел изглеждаше по същия начин, с вече прошарена коса, но все още красиво лице, което приличаше прекалено много на това на Каол.
- Закуската изстива - и махна с широката си ръка към масата и празния стол срещу него. Това бяха първите му думи.
Каол стисна зъби толкова силно, че го заболя, след което отиде в другия край на осветената стая и се отпусна на стола. Баща му си сипа чаша сок и каза, без да го поглежда: