Имаше още нещо, което трябваше да свърши. Може би най-трудното и лошото от всички неща, които бе правила след смъртта на Нехемия.
Луната бе изгряла и обагряше света в сребърно. Макар да не я познаха в тези дрехи, нощните стражи на кралския мавзолей не я спряха, когато премина през желязната врата, водеща към една от градините на замъка. Нехемия нямаше да бъде затворена в мраморната сграда. Там бе само за членове на кралското семейство. Селена обиколи купола на сградата. Почувства се все едно уивърните, издълбани в камъка, я наблюдават.
Малцината хора, които бяха все още активни в този час, бързо извърнаха поглед, когато тя пристигна. Не ги обвиняваше. Черната рокля и черният воал говореха достатъчно за скръбта u и държаха околните на разстояние. Все едно скръбта u бе заразна болест.
Нея обаче не я бе грижа за това какво мислят останалите. Черните дрехи не бяха заради тях. Тя мина зад мавзолея и загледа редиците гробове в чакълестата градина зад него, бледите и изтъркани камъни, осветени от луната. Статуи, изобразяващи всичко - от планински богове до танцуващи девойки, - ограждаха гробовете на изтъкнатите благородници.
След смъртта на Нехемия не бе валял сняг, затова гробът u бе лесен за разпознаване по преобърнатата почва.
Нямаше нито цветя, нито надгробен камък. Просто прясна пръст и меч, забит в земята. Една от извитите саби, принадлежала на някой от падналите стражи на Нехемия. Явно никой не си бе направил труда да u даде нещо повече, не и след като щяха да я върнат обратно в Ейлве.
Селена се загледа в тъмната земя, а леден вятър развя воала u. Гърдите я заболяха, но имаше още нещо, което трябваше да направи, последна чест, която да отдаде на приятелката си.
Селена вдигна глава към небето, затвори очи и запя.
Каол си беше казал, че следва Селена само колкото да се увери, че тя няма да нарани себе си или някой друг. Но когато приближи кралския мавзолей, осъзна, че я следва по други причини.
Нощта му даде добро прикритие, но луната бе достатъчно ярка, за да го задържи назад - достатъчно назад, че Селена да не забележи пристигането му. Преди да види къде е спряла, осъзна, че няма право да присъства на това. Канеше се да си тръгне, когато тя вдигна очи към луната и запя.
Не бе на никой от езиците, които Каол познаваше. Нито на общия език, нито на ейлвийски, нито на езика на Фенхароу или Мелисанде, или което и да е друго място на континента.
Езикът бе древен, а всяка дума бе пълна с гняв, ярост и агония.
Тя нямаше хубав глас. Много от думите прозвучаха като вопли, гласните -провлачени от мъка, съгласните - втвърдени от гняв. Тя се тупаше по гърдите си в ритъм, пълна със зловеща грация, толкова различна от черния воал, който носеше. Космите по врата му настръхнаха, когато от устата u излезе ридание - чуждо и неземно, песен на печал, по-стара и от каменния замък.
Когато песента свърши, краят u бе толкова внезапен и свиреп, колкото и смъртта на Нехемия.
Селена остана там няколко мига, тиха и неподвижна.
Каол се накани да се отдалечи, когато тя се обърна към него.
Тънката u сребърна диадема проблесна на лунната светлина. Воалът се спускаше толкова ниско, че той почти не я разпозна.
Вятър повя между тях, накара клоните на дърветата да заскърцат и издуха воала и полите u на една страна.
- Селена - помоли той. Тя не помръдна. Единствено неподвижността u издаваше, че го е чула. И че няма желание да приказва.
Какво можеше да стори, за да затвори разрива между тях? Бе скрил информация от нея. Дори да не бе пряко отговорен за смъртта на Нехемия, ако някое от момичетата знаеше какво предстои, можеха да си приготвят собствени защити. Загубата, която тя чувстваше, неподвижността, с която го наблюдаваше - всичко бе по негова вина.
Ако наказанието бе да я загуби, щеше да го изтърпи.
Затова Каол се отдалечи. Риданието u още отекваше във въздуха около него, носено от вятъра като звъна на далечни камбани.
38
Зората бе сива и студена. Селена бе застанала на познатото поле на игрището и държеше в облечената си с ръкавица ръка голяма пръчка. Лапичка бе седнала пред нея и удряше с опашка по високата изсъхнала трева, която се подаваше изпод останалия слой сняг. Хрътката обаче нито лаеше, нито скимтеше на Селена да u хвърли пръчката.
Не, Лапичка просто си седеше и гледаше към двореца зад тях. Чакаше някой, който така и нямаше да се появи.