Селена се загледа през празното поле и се заслуша в шепота на тревата. Никой не се бе опитал да я спре, когато напусна покоите си снощи, както и тази сутрин. Но макар да нямаше стража, винаги, когато напуснеше стаята си, Рес уж случайно се натъкваше на нея.
Тя обаче не се интересуваше, че всяка нейна стъпка се докладва на Каол. Не я интересуваше дори, че Каол я бе шпионирал как отива на гроба на Нехемия снощи. Можеше да си мисли за каквото си иска.
Пое си рязко въздух и хвърли пръчката с все сила, толкова надалече, че тя се сля с облачното утринно небе. Не чу приземяването u.
Лапичка се обърна към Селена и я погледна въпросително със златистите си очи. Селена се наведе, за да погали топлата глава, дългите уши, тънката муцуна. Но въпросът остана.
- Никога няма да се върне - каза простичко Селена.
А кучето продължи да чака.
Дориан прекара половината нощ в библиотеката. Търсеше забравени ниши, преравяше всеки тъмен ъгъл, всяко тайно кътче, в опит да намери книги за магията. Такива обаче нямаше. Това не бе изненадващо, но предвид огромното количество книги в библиотеката и безбройните криволичещи коридори, бе малко разочарован, че наистина не е открил нищо смислено.
Не знаеше дори какво би правил с такава книга, ако я намери. Не можеше да я вземе в покоите си, тъй като слугите му вероятно щяха да я намерят. Щеше да се наложи да я върне в скривалището u, а когато може, отново да дойде за нея.
Разглеждаше един рафт, издълбан в каменна ниша, когато чу стъпки. Незабавно, точно както бе репетирал, извади една книга от жакета си и се облегна на стената, като я отвори на произволна страница.
- Не е ли малко тъмно за четене? - попита женски глас. Звучеше толкова нормално, че Дориан едва не изпусна книгата.
Селена стоеше на няколко крачки от него, скръстила ръце. След малко по пода отекна трополене и Дориан се опря на стената, когато Лапичка скочи и започна да го ближе, като махаше с опашка.
- Ама ти си много пораснала! - каза той на кучето. То го близна по бузата за последно и избяга надолу по коридора. Дориан го изпрати с поглед и вдигна вежди. - Не знам какво смята да направи, но съм убеден, че библиотекарите няма да са очаровани.
- Тя знае, че може да ръфа само поезия и математика.
Лицето на Селена бе изопнато и бледо, но очите u блестяха с известно веселие. Носеше тъмносиня туника, с която не я бе виждал никога преди, със златна бродерия, блестяща на слабата светлина. Всъщност всичките u дрехи бяха нови.
Настъпилата тишина го накара да се размърда неловко.
Какво можеше да u каже? Последният път, когато я бе приближил, тя бе опряла нокти в гърлото му. Още сънуваше кошмари за това.
- Мога ли да ти помогна с нещо? - попита той. Реши да говори нормално и простичко.
- Значи освен престолонаследник си и кралски библиотекар?
- Неофициален - отвърна той. - Титла, която спечелих след години, прекарани на това място, скрит от срещите на майка си и... ами, от всичко останало.
- А пък аз мислех, че се криеш в малката си кула.
Дориан се разсмя тихо, но звукът някак уби веселието в погледа u. Звукът на радостта бе твърде жесток за раната, която душата u бе получила след смъртта на Нехемия. „Дръж се непринудено“ - напомни си той.
- Та? Има ли книга, която да намеря за теб? Ако това в ръката ти е списък със заглавия, мога да разровя каталога.
- Не - отвърна тя и сгъна листа, - не търся книги. Реших да се поразходя.
Така, както той бе дошъл да почете в тъмния ъгъл на библиотеката. Реши да не разпитва, само защото се страхуваше, че и тя ще му отвърне със същото. Ако си спомняше какво бе станало, когато нападна Каол, разбира се. Надяваше се да не си спомня.
Отнякъде долетя сподавен вик, последван от порой ругатни, след което се чу познатото трополене на лапи по камък. Лапичка се появи със свитък между зъбите си.
- Проклето животно! - развика се някакъв човек. - Ела веднага тук!
Лапичка обаче само профуча покрай тях като златисто петно. Миг по-късно, когато дребничкият библиотекар се появи и попита дали са виждали куче, Селена само поклати глава и каза, че наистина е чула нещо - от противоположната посока. След това му каза да говори тихо, защото това в крайна сметка е библиотека.
Той я погледна кисело, но изсумтя и се отдалечи, като продължи да вика, макар и малко по-тихо.
- Този свитък може да е безценен - каза Дориан с повдигнати вежди, когато библиотекарят изчезна.
- Заприлича ми на човек, който има нужда да потича - сви рамене тя.