След това се усмихна. Отначало колебливо, после поклати глава и усмивката озари лицето u достатъчно, че да покаже зъбите u. Чак когато тя погледна към него, той осъзна, че се мъчи да види къде е разликата между тази усмивка и студената гримаса, с която бе дарила баща му в деня, в който бе стоварила главата на Грейв на масата.
Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:
- Съжалявам за поведението си напоследък. Не бях... на себе си.
Или просто бе разкрила свое лице, което обикновено не показваше, помисли си той, но на глас каза само:
- Разбирам.
От начина, по който погледът u омекна, разбра, че е казал каквото трябва.
Каол не се криеше от баща си. Нито от Селена. Нито от хората си, които имаха нелепата идея, че трябва да се грижат за него.
Библиотеката обаче му предлагаше тишина и спокойствие.
А можеше и да му даде някои отговори.
Главният библиотекар не бе в малкия си кабинет, скрит в една от стените на библиотеката. Затова Каол се обърна към помощника му. Ококореният младеж посочи нанякъде, даде не съвсем ясно упътване и му пожела късмет.
Каол последва указанията на момчето и тръгна нагоре по черните мраморни стъпала, а после и покрай парапета на един вътрешен балкон. Накани се да завие зад ъгъл книги, когато дочу говор.
Разнесе се трополенето на Лапичка и Каол погледна над мраморните перила, за да види как Дориан и Селена вървят към извисяващата се главна врата. Те бяха на разстояние един от друг, но... тя говореше. Раменете u бяха отпуснати, походката u бе спокойна. Изглеждаше съвсем различно от жената от сенки и мрак, която бе видял вчера.
Какво ли търсеха двамата тук?
Заедно?
Не беше негова работа. Всъщност бе доволен, че тя разговаря с някого, вместо да гори дрехите си или да избива други асасини. Но въпреки това сърцето му се сви, когато видя Дориан до нея.
Тя поне говореше...
Каол бързо ги загърби и навлезе по-навътре в библиотеката, като се постара да избута образа им от ума си. Намери Харлан Сенсел, главния библиотекар, да сумти и охка на една от главните пътеки на библиотеката. Размахваше листове хартия в ръка. Бе толкова зает да ругае, че не забеляза кога Каол застана на пътя му. Библиотекарят трябваше да наклони глава, за да види капитана, а след това се намръщи.
- Радвам се, че си тук - каза Сенсел и продължи напред. - Хигинс трябва да те е уведомил.
Каол нямаше идея за какво говори Сенсел.
- Имаш нужда от помощ?
- Помощ! - повтори Сенсел и размаха хартиите. - Диви животни търчат из библиотеката! Кой ги е пуснал? Може ли да има животно сред книгите? Настоявам да ми бъде платено!
Каол се досети, че Селена има нещо общо с това. Надяваше се с Лапичка да са излезли от библиотеката, преди Сенсел да стигне кабинета си.
- Какъв е повреденият свитък? Ще се постарая да го възстановят...
- Да го възстановят! - сопна се Сенсел. - Не могат да го възстановят!
- Защо, какво имаше на него...
- Писмо! От много близък приятел!
Каол сподави раздразнението си.
- Щом става дума за писмо, не мисля, че собственикът на животното може да го плати. Може би ще ви дарят няколко книги...
- Хвърли ги в тъмницата! Направиха библиотеката на цирк! Знаеш ли, че нощем има някакъв закачулен изрод, който рови из книгите? Сигурно той е пуснал отвратителния звяр в библиотеката! Намери ги и...
- Тъмниците са пълни - излъга Каол, - но ще проуча въпроса.
Докато Сенсел продължаваше с оплакванията си, Каол се запита дали не трябва просто да си излезе. Имаше обаче някои въпроси, затова, когато стигнаха балкона и той се увери, че Селена, Лапичка и Дориан са далеч, каза:
- Трябва да ви попитам нещо, сър.
Сенсел се наду от обръщението, а Каол се постара да изглежда не особено заинтересуван.
- Ако трябва да проверя погребалните песни от други кралства, откъде да започна?
Сенсел го погледна объркано, след което изтърси:
- Каква неприятна тема!
Каол сви рамене и погледна в тъмното.
- Един от хората ми е родом от Терасен. Скоро майка му почина. Бих искал да му изкажа съболезнования с една от техните песни.
- Затова ли ти плаща кралят? Да пееш тъжни песни на хората си?
Почти изсумтя от мисълта да пее на другите стражи, но сви рамене.
- Имаш ли книги по въпроса?
От вчера не можеше да спре да мисли за тази песен и всеки път, когато си спомнеше думите, го полазваха тръпки. А още по-зловещо бе това, което Селена му бе казала в онази нощ, когато всичко се бе променило.
„Винаги ще си ми враг.“
Тя криеше нещо. Тайна, която пазеше толкова дълбоко, че само ужасът и загубата можеха да я накарат да се изпусне така. Колкото повече научеше за нея, толкова по-голям шанс имаше да узнае каква е тайната.