А когато го направеше и тя дадеше фалшивия труп на краля... не знаеше какво ще стори с тях.
Селена се скри още по-плътно зад тухления комин, когато един от стражите огледа покрива за някакъв признак за проблеми, преди да продължи по пътя си - да провери другия край на улицата, досети се тя.
Премести се на покрива от другата страна на улицата, за да наблюдава по-добре централния вход и остана в сенките още няколко часа, докато гостите не започнаха да излизат един по един. Изглеждаха като пияници. Тя ги преброи и запомни в каква посока отиват и кой върви с тях.
Младежът с двата меча обаче не излезе навън.
Тя може би щеше да реши, че е поредният клиент на Арчър и дори негов любовник, ако двамата му пазачи не се бяха върнали и не бяха влезли вътре.
Когато предната врата се отвори, тя видя висок младеж с широки рамене, който спореше с Арчър във фоайето. Той бе с гръб, но бе свалил качулката си, потвърждавайки, че наистина има гарвановочерна коса, стигаща до раменете. И че е въоръжен до зъби. Селена не видя нищо друго. Пазачите му веднага го обградиха и u попречиха да го огледа по-добре, преди вратата да се затвори отново.
Не бе особено внимателен и определено изглеждаше подозрителен.
Миг по-късно младежът излезе навън. Отново бе спуснал качулката си, а хората му го обграждаха. Арчър остана на входа. Лицето му бе видимо пребледняло и бе скръстил ръце пред гърдите си. Младежът се обърна в началото на стълбите и му показа изключително неприличен жест.
Дори от това разстояние Селена успя да види усмивката, с която Арчър отвърна на мъжа. В нея нямаше нищо любовно.
Съжали, че не е била достатъчно близо, за да ги чуе какво говорят, да разбере за какво е било всичко това.
Преди щеше да проследи младежа, за да потърси отговори на въпросите си.
Сега вече не u пукаше особено. Бе трудно да u пука, осъзна тя, когато тръгна обратно към замъка. Много трудно.
Вече нямаше за какво да живее.
Селена не знаеше какво търси пред тази врата. Макар стражите в основата на кулата да я пуснаха да мине, след като провериха внимателно дали не носи оръжия, тя не се и съмняваше, че скоро Каол ще научи затова.
Запита се дали ще дръзне да я спре. Да я заговори изобщо. Миналата нощ в гробището, дори от разстояние и на лунна светлина, видя все още незаздравелите драскотини по бузата му. Не знаеше дали да се чувства виновна, или доволна.
Всеки малък контакт я уморяваше. Колко ли уморена щеше да бъде в края на тази нощ?
Селена въздъхна и похлопа на дървената врата. Бе закъсняла с пет минути -минути, в които се бе чудила дали наистина иска да приеме поканата на Дориан за вечеря в покоите му. Почти беше решила вместо това да вечеря в Рифтхолд.
Първоначално никой не отговори на почукването u, затова тя се извърна настрани, като се опита да не гледа към стражите на площадката. Бе глупаво, че изобщо дойде тук.
- Мисля, че това е първият път, в който посещаваш моята малка кула - каза Дориан.
С крак, увиснал във въздуха, Селена си наложи да се успокои, преди да погледне през рамо към престолонаследника.
- Очаквах мрак и тъмнина - каза тя и тръгна отново към вратата, - а то било уютно.
Той остави вратата отворена и кимна на стражите.
- Не се безпокойте - рече им, докато Селена влизаше в покоите на принца. Бе очаквала лукс, но кулата на Дориан бе... наистина уютна. И доста неподредена. Имаше избелели гоблени, пълна с пепел камина, скромно легло, бюро, покрито с документи и книги. И купчини, планини от книги. Те заемаха всяко свободно място по стените, а и немалка част от пода.
- Май ще ти трябва личен библиотекар - промърмори тя и Дориан се засмя.
Чак сега осъзна, колко u бе липсвал този звук. Не само неговият смях, но и нейният. Който и да е смях. Макар да не бе редно човек да се смее в тези дни, това u липсваше.
- Ако слугите ми имаха думата, всичко това щеше да замине в библиотеката. Мразят да бършат прах...
Той спря и вдигна няколко дрехи, оставени на земята.
- Като гледам тази бъркотия, съм изумена, че изобщо имаш слуги.
Той отново се засмя и понесе дрехите към вратата. Отвори я, колкото да разкрие гардеробна, почти толкова голяма, колкото и нейната. Той обаче бързо затвори вратата, след като хвърли дрехите там. В другия край на стаята имаше още една врата, която вероятно водеше към банята.
- Винаги ги пъдя - каза той.
- Защо? - Тя отиде до износения червен диван пред камината и избута книгите, оставени там.
- Понеже аз знам къде са ми нещата в стаята. Книгите, документите... в мига, в който те ги подредят, всички тези неща биват заврени някъде, където никога не мога да ги открия.