Оправи червената завивка на леглото си, която предполагаше, че кротко си е лежал, преди тя да почука.
- Нямаш ли си хора да те обличат? Мислех, че поне Роланд е твой верен слуга.
Дориан изсумтя и се просна на възглавниците.
- Роланд се пробва, но за щастие има някакви ужасни главоболия и в последно време не ме безпокои.
Това бе добре. Последният път, когато бе проверила, лордът на Мий наистина се бе сближил с Дориан. Дори му бе станал приятел.
- Освен това - продължи Дориан, - с изключение на отказа да си намеря булка, най-вбесяващ за мама е отказът ми да бъда обличан от благородници, които жадуват да си спечелят благоволението ми.
Това бе доста неочаквано. Дориан винаги бе толкова добре облечен, че бе сигурна, че някой му помага.
Той отиде до вратата и нареди на стражите да им донесат вечерята.
- Вино? - попита той, застанал до шкафа, върху който имаше бутилка и няколко чаши.
Тя поклати глава и се запита къде изобщо ще хапнат. На бюрото нямаше как, а масата пред камината бе превърната в миниатюрна библиотека. Сякаш прочел мислите u, Дориан започна да я почиства.
- Извинявай - каза той гузно. - Мислех да почистя, преди да дойдеш, но се зачетох...
Тя кимна и настъпи тишина, нарушавана единствено от трополенето на премествани книги.
- Та - попита тихо Дориан, - как така се реши да дойдеш на вечеря? Ясно ми каза, че повече не искаш да си губиш времето с мен, пък и мислех, че имаш работа нощем.
Всъщност се бе държала ужасно с него. Той обаче я запита за това с гръб към нея, все едно въпросът няма значение.
- Понеже нямах къде другаде да ида - отвърна тя самата истина. Думите сами изскочиха от устата и.
Да стои сама в покоите си правеше болката по-голяма, гробницата я подлудяваше, а само от мисълта за Каол и ставаше лошо. Всяка сутрин извеждаше Лапичка сама, след което тичаше на игрището. Дори момичетата, които някога чакаха Каол да се появи в градината, се бяха скрили.
Дориан кимна и я погледна със съчувствие, от което и призля.
- Е, винаги си добре дошла.
Макар вечерята да мина тихо, не бе сълзлива. Дориан обаче виждаше промяната в Селена - колебанието във всяка нейна дума, моментите, в които мислеше, че не я гледа и очите й се изпълваха с печал. Макар че продължи да приказва с него и да отговаря на всичките му въпроси.
„Понеже нямах къде другаде да ида.“
Не бе обида. Не и по начина, по който го каза. Сега спеше на дивана му, неотдавна часовникът бе ударил два пъти и Дориан се запита дали да не се прибере в стаята си. Бе ясно, че тя не иска да остава сама и да е на място, което й напомня за Нехемия.
Тялото й бе като пъзел от белези. Бе ги виждал със собствените си очи. Но новите щяха да останат за по-дълго - болката от загубата на Нехемия и различната, но може би също толкова страшна загуба на Каол.
Една ужасна част от него се зарадва, че тя е скъсала с Каол. Намрази се за това.
- Тук има нещо повече - каза Селена на Морт, когато слезе в катакомбите следващия следобед.
Вчера бе чела гатанката, докато очите не я заболяха. Все още нямаше представа какви могат да са предметите, къде точно са скрити и защо загадката е замаскирана толкова сложно в гробницата.
- Някаква улика. Нещо, което свързва гатанката с бунтовническото движение на Нехемия и Елена и с всичко останало... - Тя се спря между двата саркофага. В гробницата се процеждаше слънчева светлина и караше праха да сияе. - И ще ми извади очите. Знам го.
- Опасявам се, че не мога да помогна - подсмръкна Морт. - Ако искаш незабавен отговор, ти трябва оракул или пророк.
Селена забави крачка.
- Мислиш ли, че ако прочета това на гадател, той би... видял нещо различно, което аз пропускам?
- Може би. Макар че, доколкото знам, пророците изгубиха дарбата си заедно с останалите магьосници.
- Ти обаче още си тук!
- И какво от това?
Селена погледна към каменния таван, все едно можеше да види през него.
- Може и някои други неща да са запазили силите си.
- Да знаеш, че каквото и да си намислила, е лоша идея.
Селена се усмихна мрачно.
- Не се и съмнявам.
40
Селена застана пред керваните и загледа как разглобяват шатрите. Бе дошла точно навреме.
Прокара ръка по разпуснатата си коса и изпъна кафявата си туника. Прекалено хубавите одежди щяха да привлекат нежелано внимание. И макар да бе само за час, не можеше да не се зарадва на чувството на анонимност, на това как се смесва с карнавалните работници, с хора, по чиито дрехи имаше прах от стотина кралства. Да имаш такава свобода, да виждаш света късче по късче, да се скиташ по всички пътища...