Полуразвеселена, полуразгневена Кайла тръсна глава.
— Вие сте твърде настойчив, за да ви повярвам. Не бъдете съвсем разочарован, ако този път не получите това, което желаете, господин Реналдьо. Вече не съм онази глупачка и не се предавам лесно.
Вместо да го обезсърчат, нейните думи, изглежда, още повече го окуражиха и тя се сбогува с него малко сприхаво. Неговите протести все още звучаха в ушите й, докато се спускаше по стръмната стълба към задушните каюти под палубата.
Стените я притиснаха, щом влезе и затвори вратата. Само малък кръгъл страничен люк пропускаше зеленикава светлина, но бе плътно затворен. Тежки миризми от предишни обитатели действаха задушаващо в горещината и влагата и й напомняха за Индия.
Кайла свали сламената си шапка и я хвърли на тясното легло до стената. Пътуването в океана не бе лошо, само с няколко бури, които всяваха ужас, но вече две седмици горещината притискаше кораба и понякога цареше пълно безветрие. Слава Богу, вече бяха стигнали почти до Ню Орлиънс. Тя бе изморена от този кораб и от Раул. Наистина той бе прекалено настойчив, докато тя се бе надявала на спокойно пътуване, по време на което да обмисли бъдещето си.
Малко потъмняло огледало висеше на стената над умивалник с пукната чаша и кана и тя се наведе напред, за да се огледа в опушеното стъкло. Нейното изображение бе изкривено, колаж от посиняла уста, немигащи очи и твърде бледо лице. Винаги ли изглеждаше толкова безцветна? Трябва да бе от несигурността, пред която се изправяше.
Какво ли я очаква сега? Можеше ли наистина да се надява на нов живот в новия свят, за който бе слушала толкова много от Годфри, младата страна, за която се носеха слухове, че дава втори шанс за всички желаещи?
Кайла се протегна на леглото и затвори очи, докато корабът се люлееше, а стенещите звуци на скрибуцащите въжета и скърцащо дърво сътворяваха мелодия без край. Мили Боже, нека бъде така… нека започна отначало…
Тази надежда се прокрадваше, когато слязоха в Ню Орлиънс и придружена от Раул Реналдьо, тя се отправи надолу по стръмните стъпала на малкото мостче към каменния док. Тук дори е много по-шумно, отколкото в Индия, помисли Кайла учудено, изненадана от многолюдната блъсканица и царящото оживление в град, който досега бе смятала за примитивен. Но тук се чувстваше дъхът на цивилизация, толкова екзотичен, а тя си го бе представяла груб и недодялан.
— А не, скъпа, Ню Орлиънс стана много цивилизован — Раул я държеше за ръка и в момента тя бе благодарна за присъствието му. Той махна с ръка към острите върхове на черква, извисени пред погледа им, и към изобилието от големи магазини и дълги постройки, украсени с железни балкони.
— Навсякъде се вижда, разбира се, испанското влияние, градът е принадлежал на Испания и на Франция, а сега американизирани господа притежават този прекрасен град. Жалко. Скоро той ще загуби своя старомоден чар и европейска изтънченост и ще бъде само един забързан и разрастващ се град, пълен с шумни и вулгарни американци. Аз ще ви разведа да разгледате забележителностите веднага щом се настаните благополучно при вашите приятели, нали?
— Наистина, мосю Реналдьо…
— А, не, Раул, моля.
Кайла се усмихна слабо, сякаш принудено, и хвана периферията на шапката си, тъй като горещият вятър заплаши да я отнесе от главата й.
— Много добре, Раул. Да, можете да ми се обадите. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.
— Но те не са изпратили никого да те посрещне, а? — Той разгледа редицата от файтони, маневриращи за място до платформата на кораба, докато плющенето на камшиците на кочияшите и виковете на пристанищните хамали изпълваха влажния въздух. — Не виждам файтона на Дюфур.
— Те не знаят кога ще пристигна, разбира се. Аз мога сама да намеря пътя, сигурна съм, тъй като…
— А не, не искам да чуя това! Ще ми позволиш да те изпратя безопасно дотам, скъпа. Настоявам.
Въпреки нейните слаби протести, Раул бързо я настани в един файтон и се разпореди за багажа й. Кайла бе доволна, че сламената шапчица запазваше лицето й от слънцето, което бе толкова ярко тук! То я накара да си спомни за Индия, детството си и папа Пиърс. Тя му бе написала за решението си да пътува до Америка и се надяваше той да я е разбрал. Как би могла да признае, че нейните опити да оправи нещата бяха пропаднали толкова злощастно? Уви, сега нямаше никаква възможност да му предложи подкрепа.
Файтонът се наклони от теглото на Раул, когато той се качи и й се усмихна топло. Ситни капчици пот бяха оросили челото и бузите му, но когато се обърна към нея, изглеждаше невъзмутимо спокоен, както винаги.