— Но това е толкова досадно, mon ami — Лафит се усмихна. — А понякога изкушението е твърде голямо. — Той надигна бутилката ром, отпи и след като я свали, избърса устни и погледна Брет. — Неслучайно сте дошли в Братария, струва ми се.
— Защо мислите така?
— Ако не беше така, щяхте да ме посетите в Ню Орлиънс, а не тук. — Той направи широк жест и посочи блатата и струпаните наоколо купища контрабандна стока. — Мястото е сигурно и никой не изнася информация оттук. Предполагам, че не искате никой да научи за посещението ви.
Брет се усмихна с едното ъгълче на устните си.
— Може би. Ще говорим по-късно.
Годфри бе полузаспал и огънят бе догорял, останала бе само пепел и шепа жар, когато Брет се надигна и се отдалечи с Лафит да поговорят насаме. Гласовете им звучаха приглушено сред равномерните цамбуркания на гигантските жаби и шумът от вълните, които се разбиваха в калния бряг. Годфри отново затвори очи и остана в полубудно състояние, вечно нащрек в непозната обстановка.
Много рано, преди слънцето да озари небосклона, а само бе хвърлило перлени розови отблясъци на изток, той стана и тръгна с Брет. Плъзнаха пирогата обратно в реката, качиха се и отплаваха към Ню Орлиънс.
— Откри ли информацията, която търсеше? — попита Годфри, когато влязоха в града. Беше пладне и те бяха оставили пирогата в едно заливче преди града, а последните мили извървяха пеша, газейки из високи треви по калните склонове.
— Научих името на този, който може да ми я даде — Брет закри с ръка очи от яркото слънце и направи гримаса. Шумът от френския пазар беше много силен и те продължиха почти незабелязани сред тълпите от продавачи и купувачи, като и двамата приличаха на хората, които идваха тук да продават кожи, прясно месо или риба. Малко мрачно Брет заговори за вида им:
— Ако не се изкъпем, скоро ще ни помислят за креолски рибари.
— Теб може би, аз съм твърде забележителен.
Брет се засмя:
— А наричаш мен арогантен. Хайде. Една баня и малко топла храна ще ни се отразят добре.
Беше се стъмнило, когато излязоха от хотел „Дьо ла Марин“. Кафе „Дез Екзайлс“ се намираше в една висока сграда на пресечката на улиците „Роял“ и „Света Ана“, съвсем близо до хотела. Когато влязоха, Брет не губи никакво време, а отиде направо при един достопочтен джентълмен, седнал на предна маса.
— Монсеньор Совине?
Мъжът се обърна и го погледна учтиво:
— Да. Съжалявам, но вие знаете името ми, а аз — не, монсеньор…
— Ла Порт. — Брет се усмихна, когато изражението на Совине показа, че си спомни кой е той.
— Разбира се. Сигурно нашият общ приятел ви е изпратил при мен.
— Точно така.
— Заповядайте, присъединете се към мен с другаря си.
Те седнаха и Брет се загледа съсредоточено в Совине, преди да започне:
— Търся един човек.
— Да, това често се случва напоследък. Мъж или жена?
— Мъж. Не зная името му, но той има търговски отношения с Хавиер Агилер и Портильо.
— Аха. — Совине отпиваше бренди мълчаливо, а после погледна и двамата. — Много хора работят с фирмата на Портильо и Пойдрас. Може би трябва да отидете и там да потърсите вашия човек. Споменете името „Шевалие дьо Тузак“. Мъжът, който отговори на това име, ще ви помогне.
Когато се сбогуваха и напуснаха кафето, Годфри любопитно погледна към Брет:
— Мислиш ли, че дон Хавиер е свързан с революцията в Мексико?
— Повече от вероятно. Ако Испания бъде изхвърлена от страната, той ще може да заграби всяка спорна собственост, която пожелае.
— Тогава документите ти са излишни.
Брет вдигна глава, а гласът му внезапно прозвуча жестоко:
— Мините ми принадлежат, а аз не позволявам да ми отнемат това, което е мое.
Годфри мълчаливо повдигна вежди и Брет изруга под носа си:
— Прав си. Испания е разрешила на баща ми да добива сребро там, но нямам гаранция, че бунтовниците няма да заграбят мините ми. Всичко, с което разполагам, са купчина документи, подписани от испанския вицекрал. Няма да имат цена, ако революцията успее.
— Тогава дон Хавиер гради кулите си върху пясъка. По-вероятно е Испания да успее, а бунтовниците да се провалят. Предвожда ги патриот, духовник, и са армия от мъже, които са изметът на обществото. Има изгледи ти да успееш.
— И точно тук е въпросът — Брет леко вдигна рамене. — Ако мините не бяха на испанска територия, аз щях да съм на страната на бунтовниците в борбата им за свобода.
Годфри замълча и след малко Брет поклати глава:
— Ако тексаската територия бе в границите на Съединените щати, щеше да е много по-добре за мен. Но засега трябва да направя всичко възможно и да попреча на Хавиер да вземе това, което не му принадлежи.