Аз съм свободна, мимолетна мисъл прониза съзнанието й, но после отново се съсредоточи върху бързия ритъм на музиката и дълбоките трели на китарите, които караха сърцето да хлипа и да се издига към сенките, осветени от факлите. Някой й подаде бутилката, тя я пое и направи като останалите — отметна глава и отпи голяма глътка, след това я предаде нататък. Алкохолът проби огнена пътека надолу по гърлото й чак до стомаха и главата й олекна. Сега тялото й сякаш само танцуваше, а краката й следваха ритъма на испанското коридо — тялото й се извиваше, главата й се отмяташе и с полупритворени очи тя потъваше в хипнотичните движения на танца.
Младият мъж я погледна с възхищение и одобрение.
— По дяволите! Танцувате толкова хубаво, мадам!
— Наистина? — Тя се усмихна замечтано, като се наслаждаваше на начина, по който той я гледаше — не собственически, както Раул, не така цинично, както правеше Брет, а искрено и с възхищение. Беше приятно и на нея й харесваше. Тук беше много по-забавно, отколкото в балната зала, където бе претъпкано със знаменитости и стари жени, които се взираха в нея иззад дългите си носове, като следяха дали не се смее прекалено високо или не танцува твърде дълго с един и същ кавалер. Сега тя не се чувстваше стара, не се чувстваше така, сякаш животът й е свършил, преди да започне. Времето течеше, този миг ще свърши твърде скоро, тя осъзнаваше това, докато танцуваше, а трябваше да се върне на бала, преди да започнат да я търсят. Беше толкова приятно тук и още не й се тръгваше.
Засмяна, Кайла танцуваше в самия център на кръга, потънала в музиката и в горещите, страстни очи на мъжете, които я гледаха, без да я е грижа какво мислят те или някой друг, докато все повече се отдаваше на необуздания ритъм.
Така я видя Брет, с разпилени руси коси и светла фигура, открояваща се на фона на тъмнокосите креоли, отдадена изцяло на горещите ритми. Той спря, като се чудеше дали не му се привижда, а до него Годфри сподави смеха си.
— Предполагам, че изобщо не й липсваш, приятелю. Не си ли съгласен?
— Млъкни! — изръмжа Брет и си проправи път до Кайла, като се протегна и я дръпна за китката.
Протестите замряха на устните й, когато отхвърли назад косата си и очите й се разшириха от изненада. В тях сякаш се отрази светлината на факлите, докато се взираше нагоре към него:
— Брет?
— Исусе! Живописна картина наистина, да танцуваш тук като някоя проклета циганка. Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?
Думите му я отрезвиха и тя бързо се съвзе от шока. Изтръгна се от ръката му и вдигна брадичка по познатия начин в израз на упорство:
— Правя, каквото ми харесва, и вие нямате право да ме спирате.
— По дяволите, нямам.
— Не! — постави ръка на гърдите му, когато той посегна отново към нея и този път очите й заблестяха от гняв, наистина изглеждаше вбесена: — Сгодена съм за друг мъж.
Извън себе си от гняв Брет се нахвърли върху нея:
— Тогава трябва да си с него, вместо да беснееш тук заедно със слугите.
Без предупреждение тя му зашлеви плесница, преди да отгатне намеренията й. Той я хвана здраво за китката, задушаващ се от неконтролируем гняв:
— Предупредих те, какво ще направя, ако още веднъж ме удариш…
Гърдите й се вдигаха и спускаха гневно и тя изви ръката си, за да се освободи от хватката му:
— Пуснете ме.
— А ако не го направя?
— Ако не го направите — каза един студен глас зад гърба му, — ще ви пронижа със сабята си, монсеньор. Пуснете годеницата ми и се обърнете с лице към мен, за да мога да поискам удовлетворение по подобаващ начин.
Брет я освободи и се обърна, учуден, че Годфри не го предупреди, но веднага разбра защо: Раул Ренардьо стоеше пред него с лице, изкривено от гняв, и очи, които хвърляха мълнии. Ренардьо — човекът, който го бе предал, който беше откраднал документите, за да ги даде на вуйчо му.
23
— Наистина, скъпа, избрахте най-подходящия момент — меко каза Раул на Кайла, но очите му не изпускаха Брет. — Трябва ли да бъдете така щедра с присъствието си към слугите, докато други хора жадуват за вашето внимание? Моля да отидете в дома на консула. Мадмоазел Дюфур ви търси навсякъде.
Брет не погледна към нея и не се учуди, когато Кайла отказа.
— Не. Искам да остана тук, Раул.
Явно Ренардьо не бе свикнал на откази, защото грубо изруга на френски и кимна на един слуга да отведе Кайла. Въпреки че тя се опита да протестира отново, никой не й обърна внимание и трябваше да тръгне към къщата.
Брет я гледаше как се отдалечава, леко развеселен, и това сигурно се бе изписало на лицето му, защото Раул Ренардьо направи крачка напред, преди да обуздае гнева си. Той се поклони вдървено.