— И какво? Това ще я върне ли? Ще промени ли клюките? Не. Бракът е бил анулиран. Казах ти това. И ти казах истината, когато споменах, че баща ти не е оставил никакви пари в завещанието си. Никакви. Господи, Кайла, нищо нямаше да се промени, ако отново бяхме разбунили духовете, и отново се заговореше за цялата тази грозна история. Може би трябваше да ти повярвам още в началото, но и ти трябва да ми повярваш, че не беше единствената, която изведнъж се появи с претенции за дял от наследството на Едуард. Повечето от тях бяха негови кредитори, някои от тях представиха фалшиви искове за това, което си въобразяваха, че фигурира в завещанието. Нищо ново под слънцето, но е много досадно.
— И вие ме приехте като една от всички останали. Колко ласкателно. Предполагам, че ви оправдава за начина, по който се отнесохте с мен, за това, как ме заплашихте и после съсипахте живота ми.
— Не. За това нямам оправдание и няма да се опитвам да измислям обяснения. Аз те желаех. Толкова е просто, и нито за миг не се усъмних в думите ти, когато заплаши, че ще станеш куртизанка.
— Разбирам.
— Не, не мисля, че разбираш. Но не заради това дойдох тук тази сутрин, нито миналата нощ.
— Защо дойде тогава?
— Трябваше да разбера истината, да науча дали това, което съм си мислил през цялото време, е истина.
— Е, добре, надявам се, че научихте каквото искахте. Сега си вървете. И моля ви — не идвайте повече тук. Не искам да ви виждам никога вече. Вие разрушихте живота ми и така ми се иска никога да не ви бях срещала! О, просто тръгвайте! — Кайла не можеше да погледне към него, не можеше да понесе мисълта, че той не се интересува от нея, нито можеше да понесе да чуе думите му за сбогом. По-лесно беше така, ако тя ги каже първа. Така поне можеше да запази поне част от гордостта и достойнството си.
Когато вдигна глава, той беше тръгнал толкова тихо, че изобщо не го бе усетила. Терасата бе празна, тук бяха само тя и празните чаши от кафе и разбра колко дълбока е болката й, че тя самата никога няма да бъде същата. Едва когато Есме се появи на терасата, тя се помръдна и си наложи да стане. Отиде до малкия фонтан и приседна на каменния ръб. Прокара ръка по гладката повърхност на бистрата хладна вода, в която все още плуваха разноцветни рибки.
— Човекът, който си тръгна, херцогът ли беше? — попита Есме, заставайки зад гърба й. — Същият мъж, който ще се дуелира с Раул?
— Да.
— Тогава е истина…
Кайла погледна към нея, но вместо изпитателен поглед в очите на момичето се четеше съчувствие.
— Не зная какво имаш предвид, Есме…
— Мисля, че знаеш, малка братовчедке. Прислужниците си шушукат непрекъснато и много от тях са видели какво стана на бала миналата вечер. Моята камериерка вече разказа, че този херцог, този Брет Банинг, е гледал само теб, докато си танцувала, и е било очевидно, че те желае. И ето го сега тук, voila на прага ни още на следващата сутрин, и то след като му е бил обявен дуел от бъдещия ти годеник. Така че според мен вече не е невъзможно.
— Въображението ти ме изумява, Есме — Кайла се засмя, въпреки че все още й се плачеше.
— Нали? Аз съм прозорлива. И така, какво ще правиш сега?
— Ще се омъжа за Раул, както бях планирала.
— Какво? Когато обичаш друг? Защо да го правиш?
— Защо мислиш, че обичам друг? Наистина, Есме, имаш много развинтено въображение.
— Не, не си въобразявам. Мога да видя колко го обичаш, защото в очите ти има толкова болка. Ако не те интересуваше този мъж, нямаше да си толкова разстроена от посещението му. Или те е страх, че Раул може да го убие?
— О, Господи, дуелът. Не трябва да го правят, трябва да ги спра… ще накарам Раул да оттегли предизвикателството.
Есме тихо се засмя.
— Мисля, че вече е твърде късно. Те трябва да се срещнат под дъбовете днес по пладне, чух папа да казва, че ще отиде да гледа.
— Пладне! Но сега почти е… о, трябва да ми помогнеш, Есме, моля те. Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш там?
— Може би, но ако маман чуе, не се отчайвай. Как да ти откажа, когато виждам колко много страдаш. А, ако маман се ядоса, бързо ще й мине. Хайде, трябва да намерим големи наметала с качулки, за да не ни познаят.
Когато пристигнаха, беше започнало отново да вали. Студен октомврийски ръмеж разкаля пътищата и се образуваха кални локви, които засмукваха колелата на каретите и файтоните и те пъплеха бавно като мравки. Вече почти обезумяла от притеснение, че може да закъснее, Кайла скочи от файтона още преди да спре зад редицата и прекоси платното с развята качулка. Огромни дъбове с широки корони разперваха гигантски клони над обширна затревена площ. Там се беше събрала голяма тълпа мъже, обградила двамата, които стояха в центъра на поляната. Кайла разпозна високата фигура на Годфри, но не видя Брет и за момент се обърка — не знаеше дали да се почувства облекчена, или ужасена. Твърде късно ли беше?