ЕПИЛОГ
Тексас, 1818
Зимното слънце нагорещяваше въздуха и палеше земята, обграждаше с топлина Кайла, излегната на един шезлонг с възглавници на терасата. Брет се оказа прав, Тексас й хареса. Обичаше климата тук, който й напомняше за детството в Индия, харесваше веселия и безгрижен нрав на повечето хора.
В далечината пасяха стадата на Брет — земите се простираха до синевата на планините, които очертаваха нещо като граница между Мексико и Съединените щати. Тук бе спокойно, последната революция не бе стигнала до ранчото Санта Моника, дома на Брет. Ранчото носеше името на майка му, чието семейство е притежавало хиляди акри в Нова Испания. Имаше дори мина на нейно име, но вече бе продадена, защото Брет реши да се посвети на скотовъдство. В това е бъдещето, казваше той с лека усмивка. Америка се разраства и винаги ще има нужда от месо, което съответно винаги ще носи печалба. Може би беше прав. Тези неща в момента нямаха значение за нея.
Всичко бе толкова по-различно, отколкото си го бе представяла — животът с Брет. Те се венчаха в малка църквичка, като се заклеха във вечна вярност пред свещеника и Годфри, който бе единственият им свидетел. Цяла година ли измина вече? Толкова дълго и все пак толкова кратко време — изпълнено с щастие и с адаптация.
Не беше само спокойствие и блаженство, но си струваше. Кайла се усмихна и дръпна периферията на широката сламена шапка, която закриваше очите й от слънцето. Да, определено си струваше. Тя постави ръка на издутия си корем и въздъхна. Дете, което скоро ще се роди, очаквано с радост — и малко страх, дали ще затвърди нещата между тях?
О, Господи, имаше моменти, когато тя се съмняваше дали може да бъде наистина добра майка. А Брет — той се отнасяше с нея така, сякаш е от стъкло и ще се счупи, ако не е непрекъснато под наблюдение. Годфри обясни държанието му, като й разказа за момичето, което някога бе обичал.
— Сестра ми, Утринна Светлина, го обичаше, както ти сега — беше казал Годфри с тъжна усмивка. — Но хората от моя народ непрекъснато враждуват. Апахите дошли, когато мъжете са били на лов за бизони, и заварили селото неподготвено, взели жените, конете и добитъка. Утринна Светлина успяла да избяга, но раждането започнало в гората, а тя била съвсем сама. Тя и детето не оцелели и Брет се чувства отговорен, защото не е бил до нея. Вярвам, че не може да го забрави. Но тя не беше силна като теб. Ти имаш достатъчно сили да направиш, каквото е необходимо. И ще го направиш.
Така беше. Кайла се замисли за събитията през изминалите две години. Фостин й бе завещала най-важното нещо, което Едуард Ривъртън, херцог Улвъртън, никога не би могъл, — сила. Тази сила й позволи да оцелее и да преодолее обстоятелствата, дори опита на Нортуик да я убие, дори и скръбта при предателството на Брет. Като знаеше сега причините за неговата заблуда, тя разбираше защо той бе избягвал да признае дори пред себе си, че я обича.
Все още Брет понякога се оттегляше зад познатата ирония, която го отдалечаваше и поставяше преграда между тях. Но това никога не траеше дълго, защото тя не го допускаше. Не, сега между тях не можеше да стои нищо друго освен истината. Тя се усмихна и затвори очи под силната слънчева светлина, която стопляше зимните месеци и душата й. Да, той я обичаше, и тя няма да му позволи да отрече това дори за секунда.
— Ще се превърнеш в манго, ако още малко останеш под слънцето, querida.
Кайла отвори очи. А Брет с три крачки прекоси верандата. Изглеждаше дързък и леко заплашителен с пистолетите и ножа, пъхнат в колана. Елегантността, която видя у него при първата им среща, бе изчезнала напълно. Тук изглеждаше в свои води, сякаш принадлежеше на тази дива, сурова страна вместо на лондонските салони.
— Миришеш на конюшня — каза тя рязко, когато седна до нея на шезлонга, и той се ухили.
— Никога не си доволна, нали, скъпа? Това най-много ми харесва в теб — смиреният ти нрав.
— Бързо ще се отегчиш от жена, която ти казва само каквото искаш да чуеш — тя прокара пръст по гладката повърхност на ризата от еленова кожа и небрежно подръпна ресните през гърдите му. — Признай си.
— С удоволствие. Не трябва да се притеснявам, че някога ще се съгласиш с мен за каквото и да било. Как се чувстваш?
— Като презрял плод — тя направи гримаса, но се усмихна, когато Брет закрилнически постави голямата си загоряла ръка върху извивката на корема й. — Росита казва, че сигурно ще бъде момче, защото съм твърде едра за седми месец.
— Надявам се. Макар че, ако едно момиче е толкова снажно, никога няма да се притеснявам, че някой мъж може да злоупотреби с нея.