— Докато компанията му започна да запада и той загуби парите си. — Тя пое дълбоко въздух. — Каза ми да прочета дневниците на мама, за да се погрижа за наследството, което ми се полага, понеже не може да ми обещае по-добър живот в Индия.
— Да. Той ми описа ситуацията в писмото, с което ме молеше да дойда и да те отведа оттам. А и бях обещала на Фостин да се грижа за теб.
— Аз имам толкова ангели пазители, защо трябва да ми липсва нещо? — Кайла рязко се изправи, като помете с роклята си чашката и чинийката, и те паднаха на пода.
Тя не искаше думите й да прозвучат толкова горчиво, но, изглежда всичко добро в живота й после се разваляше. Бедният папа Пиърс! Той толкова страдаше от провала си, хванат в капана на един несигурен бизнес и непредсказуемо бъдеще. Направи за нея каквото му бе по силите — даде й всички налични пари и я изпрати със Селест. И сега тя бе тук и надеждата, която за кратко бе хранила, се разби на пух и прах. Сякаш усещаше вкуса на поражението в устата си — сухо и горчиво, без никакви възможности за в бъдеще.
Херцог Улвъртън отказа да удовлетвори искането й и разби надеждите й със своя саркастичен провлачен глас.
Кайла погледна кръстницата си и слабо й се усмихна:
— Права си. Прости ми. За момент ме обхванаха съмнения. Не мога да се откажа сега. Ще направя каквото е необходимо, за да накарам този отвратителен херцог да признае правата на мама и да ми предаде това, което е мое.
Селест изпита облекчение:
— Това е единственото ти спасение, малката ми.
— Все повече се убеждавам. Характерът на един човек не е толкова важен, колкото е неговото семейство. Изглежда странно, че за хората може да се съди не по собствените им постъпки, а по тези на фамилията, от която произхождат. — Усмивката на Кайла стана иронична. — Трябва да признаеш, че в Индия беше почти същото, особено сред англичаните — висшето общество не може да се издигне над предразсъдъците.
— В повечето случаи е така — Селест повдигна рамене с характерния си жест. — Но това не се е променило нито в Англия, нито във Франция. Във Франция, ах… красотата на френския двор, малката ми, цялата елегантност и стил тогава не могат да се повторят… Завинаги са унищожени, потопени са в кръвта, на моите приятели и роднини.
Скръб се изписа на лицето на Селест и набразди по-дълбоко ситните й бръчици, а Кайла разбра, че нейната кръстница ще остане потънала в мъката си до края на деня. Така обикновено ставаше, когато тя си спомнеше дните на слава, френския крал и неговата красива, трагична и безразсъдна кралица. Когато Фостин лежеше болна, разказваше на Кайла за тези времена, и думите й бяха изпъстрени с въздишки, усмивки и сладки спомени. Само веднъж майка й спомена за терора и гилотината, когато нейният свят е бил разбит на парчета и тя го е загубила завинаги. След това бе дошла в Англия, и бе срещнала човека, който впоследствие унищожи целия й живот. Тя никога не говореше за него. Не го спомена нито веднъж.
Кайла не знаеше нищо за Джеймс Едуард Джордж Ривъртън, херцог Улвъртън и неин баща до момента, когато Пиърс й даде тиковото ковчеже. Бедната маман. Колко много бе изстрадала. Първо отхвърлена, после предадена и изоставена. Да. Ще бъде справедливо да получи признание на това, което бе изгубила, дори и след толкова години. За Фостин трябваше да бъде отмъстено, сега и завинаги.
4
Нощта бе настъпила и лампите по улица „Кързън“ бяха запалени. Розовеещи кръгове светлина се очертаваха по улицата и с потрепванията си в далечината приличаха на светулки. Напомняха на Кайла за щастливите дни в Индия, когато майка й бе жива и всички лоши неща в живота се случваха само на други хора.
Седнала до огъня, тя си тананикаше френска песничка, а Селест мрачно се взираше в пламъците и отпиваше чай, в който Кайла подозираше, че има голяма доза бренди. Селест бе потънала в едно от периодичните си мрачни настроения. Подобни вечери те прекарваха в стаите си и не приемаха посетители, защото и двете не искаха да рискуват и да предизвикат неудобни въпроси.
Кайла безцелно оглеждаше предметите. Вдигна един роман и го остави, защото не й се четеше, а и не можеше да се съсредоточи. Толкова мисли гъмжаха в главата й. Спомените, надеждите, страховете й, защо изобщо бе допуснала, че може да направи нещо. Опасяваше се, че е невъзможно. Херцогинята бе толкова студена и враждебно настроена, а херцогът, Боже мой, херцогът. Нощем понякога мислеше за него — когато вече трябваше да е заспала, но сънят бягаше от очите й. Тогава се появяваше той. Очите му не бяха враждебни, както ги бе видяла за последен път, а пълни с топлота и в тях се четеше възхищение и обич. Само сън, разбира се, защото той едва ли щеше да промени мнението си и да приеме една млада жена, която за него бе авантюристка.