Брет тихо изруга. За какъв дявол се мотаеше още тук, в Англия? Би предпочел да е в Америка, където беше мястото му. Девствените територии отвъд река Мисисипи бяха нови за Съединените щати, придобити с документ за собственост, подписан през 1803 г., и все още бяха почти незаселени. В последно време имаше спорове за граничната зона, към която предявяваха претенции испанците и отчасти Мексико. Дръзки американски авантюристи стремително навлизаха там, без да отдават значение нито на Испания, нито на Мексико.
Тексас. Подхождаше му. Напориста, необятна, дива природа — там имаше бъдеще за човек, който обича да рискува. Липсваше му. Липсваха му знойните сухи дни и парещата жега. Тук валеше почти всеки ден. Всеки проблясък на синьо небе бе равностоен на празник и слънцето дори не успяваше да изсуши земята, преди отново да завали.
Когато стигна игралната зала в Уайтс — проклета да е, тя дори знаеше, че той посещава това място — гневът му все още не бе стихнал. Бари Бейлър, виконт Кенуърт, четвърти син на третия граф Монтграмърси, го посрещна с вдигнати вежди и ехидна усмивка:
— Хей, Улвъртън. Някоя фуста се е опитала да те опитоми, а?
— Всъщност нещо такова — повечето време Брет се забавляваше с този младок, който бе остроумен и забавен, макар че имаше моменти, когато маниерът му започваше да го дразни. Бари притежаваше лустросания чар на своята класа, но без помпозната арогантност, която обичайно съпътстваше качествата на чистокръвните аристократи — едно преимущество в очите на Брет.
Бари тихо се изсмя:
— Бих искал да срещна жената, изкарала извън релси непоклатимия херцог. Впрочем тя жива ли е все още?
— Хуморът ти е неуместен. — Брет вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, и взе малка чаша бренди, после пресече стаята. Димът се стелеше на кълба. Огромното помещение бе пълно с контета, които се тълпяха около облечените в зелено сукно маси или седяха отпуснати в меките дивани, а тези от известния кръг на Бю Бръмел, стояха край еркерния прозорец с лице към улица „Сейнт Джеймс“.
— Без съмнение преувеличих малко — съгласи се Бари с усмивка, но невъзмутим. — И въпреки всичко, говори се, че нямате навика да толерирате прищевките дори и на най-прекрасните представителки на нежния пол. Някои джентълмени ви завиждат точно за това, тъй като те самите са в незавидно положение, принудени да ги търпят.
— И вие ги наричате мъже? — Брет подигравателно вдигна вежда, а Бари се разсмя.
— Както винаги, улучихте в целта, Улвъртън. Осмелявам се да отбележа, че има хора, които не мислят като вас. Ще играете ли днес?
Брет сви рамене, отпи от питието си и сърдечно размени поздрав с лорд Олвънли, един от най-близките приятели на Бръмел, който спря до тях.
— Улвъртън, Бръмел даде знак, че има едно място на масата до прозореца — веждите на Олвънли се вдигнаха в недоумение, че така лесно допускат херцога в отбрания кръг. — Вероятно кройката на костюма ви прави впечатление.
— Така ли? Нося го не заради стила, а защото се чувствам удобно в него. Радвам се, че познавачите го одобряват — развеселен, Брет се обърна и кимна на Бръмел, докато Олвънли продължи да си проправя път към една от игралните маси. Добър избор, но играчите бяха прекалено вживени в ролята на аристократи, повече, отколкото на Брет му понасяше. Той ценеше острия като бръснач ум на Бю Бръмел и одобряваше стремежа му към чистота, макар че в някои отношения му се струваше прекалено претенциозен и свръхамбициозен в стремежа си да бъде арбитър по модните тенденции. Но самият Брет пет пари не даваше дали харесват дрехите му, или не. Не го интересуваше и как възприемат и него самия. Бари веднъж подметна, че самото отношение на Брет към тези неща допадаше на някои членове на висшето общество.
— Просто те са достатъчно арогантни, за да оценят някой по-арогантен от тях — отбеляза Бари с иронично свиване на устни и с очарователната си усмивка, която го спасяваше от ноктите на кредиторите му, за да не го хвърлят в затвора за неплатени дългове.