— Очите ти, скъпа. Те са необикновени — с такива дълги мигли, като криле на птица. Да, очите ти говорят сами по себе си. В тях човек може да прочете хиляди неща, например обещания за рая, без дори ти самата да го осъзнаваш. Не зависи от теб. Красотата на майка ти излъчваше послания, но тя не подозираше въздействието си върху околните. Затова не бъди жестока към бедния човек.
Кайла започна да го отбягва, но той продължаваше да я поглежда крадешком от време на време, както и сега, от предната палуба. Тя извръщаше глава всеки път, направи го и сега.
„Русалка“ бавно си проправяше път нагоре по Темза към доковете на Ийст Сайд. Носът на кораба пореше мътната вода, задръстена с какви ли не отпадъци, и сякаш прорязваше и въздуха, пропит с остри лютиви миризми.
— Вече пристигнахме — гласът на Селест дю Боа прозвуча бодро и непринудено, но потрепването му й издаде вътрешното й напрежение. Вълнение? Очакване? Трудно можеше да се каже, защото Селест се гордееше с факта, че запазва самообладание при всяка ситуация. Сега графиня Дьо Боа съсредоточено слагаше скъпите си ръкавици, изработени по поръчка в ателие на лондонската Треднидъл Стрийт, като извивките на всеки пръст прилягаха перфектно на уникалната й ръка. Въпреки разрухата, която донесе френската революция, и много хора намериха смъртта си, тя си оставаше представителка на каймака на френската аристокрация. Елегантната патрицианка Селест бе най-добрата приятелка на Фостин Оберже до момента, когато треската не отне живота й.
Бедната маман. Кайла често мислеше за крехката фигура на майка си, чиято деликатна красота изглеждаше толкова чужда на пека и горещото слънце на Индия. Въпреки че Фостин изглеждаше чуплива като порцелан, златната й коса и алабастрова кожа прикриваха издръжливост и жажда за живот. Как иначе би могла да оцелее след ужаса на френската революция и след предателството на своя аристократичен съпруг? Да благодарим на Бога за Пиърс Ван Влийт. Богатият холандски търговец се бе влюбил във Фостин и искрено се бе привързал към дъщеря й.
Но сега Кайла бе загубила всичките си близки. Майка й бе мъртва. Единственият баща, когото познаваше, бе принуден да я отпрати от Индия, защото не искаше да я остави там в ръцете на непредвидимата съдба, когато той вече няма да е между живите.
— Да, не мога да ти осигуря всичко, от което имаш нужда, ангел мой — говореше й той с тежкия си акцент — и затова мисля, че е най-добре да напуснеш Индия и да отидеш там, където те очаква по-добър живот. Омъжи се за някого, който те заслужава.
Да се омъжи? Бе я досмешало. Тя бе почти на двадесет и една, според много хора, години, на които едно момиче вече не е в разцвета си. Това не значеше, че не бе ухажвана от английските офицери в Индия. Но нито едно предложение не бе привлякло вниманието й, защото повечето от тях бяха твърде нетърпеливи и прекалено заинтригувани от доходите на инвестициите на папа Пиърс в източноиндийската фирма и неговата процъфтяваща плантация. Но какво би могла да очаква от гладко избръснати лейтенанти, обсебени от собственото си величие. Или от полковниците с прошарени слепоочия, които идваха в дома им, и в погледите им се четеше желание и чувство на обреченост… Не! Кайла предпочиташе да преживее дните си по-скоро като стара мома, отколкото като недоволна съпруга на армейски офицер.
Такова бе решението й. Предпочиташе да прекарва времето си в четене на любимите си книги или да язди неудържимо по прегорелите поля и да усеща в косите си горещия и плътен вятър, от който трудно си поемаше дъх. Нощем обичаше да се измъква незабелязано към дълбоките тъмни води на малкия приток на река Годавари, който криволичеше близо до голямата къща, и да сяда под дърветата. Въпреки протестите на нейната айа, тя се събличаше и плуваше в хладните води. Това бе един от начините й да избяга от света и да се уедини. В тези моменти времето замираше и тя биваше обградена единствено от тъмните води на забравата. Нейната Лета4 — нейно светилище, я спасяваше от скръбта, от която не можеше да избяга.
Но вече бе напуснала Индия, горещото слънце и своята айа, отгледала я от дете. Индия. Индия вече й липсваше с белосаните стени, които изглеждаха почти розови под лъчите на палещото слънце, с буйната зеленина на дърветата, най-вече манго и грейпфрут, с лъскави листа и огромни плодове; изумителните корени на индийската смокиня, които изглеждаха като гигантски зъбци на счупен гребен. Тя бе изоставила всичко това, за да дойде в тази студена страна със сиво море и пусто небе, почти изчезнали от паметта й.
Ръмящият ситен дъжд замъгляваше хоризонта, където море и небе се сливаха неразличимо, и беше много трудно да се каже къде свършва едното и започва другото. Границата между тях подсказваше единствено силуетът на складовете на лондонските докове, чиито неясни очертания изникваха като гъби сред мъглата. Мимолетни цветни петна се стопяваха в сивите торсове на каменни сгради, които изникваха за миг като призраци и се губеха отново в мъглата.