— О, да, мис, няколко пъти.
— И какво мислиш за него?
Като пристъпваше смутено от крак на крак, загледана в пода, Сюзън придоби вид на мишка, хваната в капан:
— Той беше… беше приятен господин, но толкова мълчалив и затворен, понякога изглеждаше така, сякаш присъства само телом. — Тя погледна нагоре, леко смръщена, а кафявите й очи бяха сериозни и замислени. — Не искам да бъда непочтителна, мис, но веднъж чух някой да казва, че той е само подобие на това, което е бил преди. Никой не ми обясни какво точно означава, а и аз не попитах.
Кайла не каза нищо и замислена се загледа в празната чаша. Мислеше за човека, който бе неин баща. Сюзън погрешно разбра мълчанието й, притесни се и почти изхлипа, опитвайки се да се извини и да обясни, че не е искала да каже нищо лошо за херцога.
Кайла вдигна глава, леко учудена, и се усмихна:
— Никого не си засегнала, Сюзън. Много често съм слушала за предишния херцог, но така и не успях да се срещна с него. Бях просто любопитна.
— Искате ли да видите неговия портрет, мис? Той се намира в източното крило. В стаята в дъното, която използваше херцогинята, почитаемата вдовица, винаги, когато идваше. Но това бе, преди херцогът да дойде от Америка. После тя престана да идва в Риджууд.
— Има негов портрет тук? — Пръстите на Кайла леко трепереха, когато остави чашката от кафе на масата и се изправи. Стегна силно панделката на роклята си, дотолкова, че почти престана да диша, и дробовете й просто крещяха за въздух. — Да, много бих искала да видя портрета на херцога.
Готова да задоволи всяко желание, Сюзън поведе Кайла по дългите коридори, покрити с килими. Минаваха покрай огромни стаи с масивни легла и кадифени завеси, покрай портрети с позлатени рамки, от които я гледаха личности, облечени в отдавна излезли от мода дрехи. Това ли бяха прадедите й? Ще открие ли свои черти в строгите им лица, които се взираха в нея от бледи пейзажи и драпирани завеси? Тя има кръвна връзка с тях, така както и Брет, макар че той бе само далечен братовчед. Колко странно! Няколко брака бяха отдалечили Брет от корените на фамилното дърво, а предишният собственик бе неин баща. И въпреки това Брет притежаваше всичко, а тя бе съвсем чужда в този дом. Не притежаваше нищо, нито дори малко огледалце или чаша китайски порцелан. Вещите й принадлежаха дотолкова, доколкото бе настоящата любовница на собственика им.
Горчиви обстоятелства бяха я принудили да слезе до настоящото си положение на гостенка, и то в дома на баща си. Тук той бе живял, разхождал се е, преспивал е под този покрив, четял е, играел е карти, наслаждавал се е на лулата си в притъмнената библиотека, изпълнена с безброй томове, подвързани с кожа, и огромния глобус, който се завърташе около оста си само с леко докосване. Дали майка й е идвала тук? Позволили ли са й да стъпи тук, под този покрив, или е била допусната само в градската къща на съпруга си и е споделила живота му там, докато жестоко и безскрупулно са й отнели и това?
Изглеждаше невъзможно. Изглеждаше невъзможно в тази дом да е ехтял смях или в която и да е от триста четиридесет и двете стаи, които се намираха в тази сграда, както й бяха казали. Всички те бяха обзаведени с тежки тъмни мебели и прозорците бяха драпирани с тежки тъмни завеси, които не пропускаха светлина. Отвън къщата бе впечатляваща, построена от тухли с мек розов цвят, попиващи слънчевата светлина. Беше красива — не строга и отблъскваща като Ашли. Но бе непроницаема, досущ човек, който се е затворил в себе си.
Сюзън спря пред една тясна врата и Кайла внезапно усети страх — сякаш баща й е жив и стои зад тази врата в очакване да я види за пръв път. Разбира се, посрещна я само портретът му. Тя бавно приближи към него, като всяка стъпка й разкриваше чертите на мъжа, който се взираше в нея с леко тъжна усмивка. Грабнаха я очите му. Художникът ги бе нарисувал така, че да изглеждат, сякаш следят неотстъпно наблюдателя. Но не точно това я развълнува. Цветът им бе необикновен нюанс в синьозелено, толкова познат. Необичайното сега бе, че го виждаше в едно мъжко лице, а не в своето собствено. Тя постоя така, с ръка вдигната нагоре и се спря точно преди да докосне платното.
Беше глупаво. Платното бе студено, макар че той изглеждаше толкова жив, сякаш ще заговори всеки момент. Какво би й казал, ако тя бе разбрала за съществуването му по-рано и бе дошла да го види, докато е още жив? Щеше ли да я признае за своя дъщеря? Щеше ли да се просълзи и да я грабне в обятията си, или щеше да я посрещне така, както я посрещнаха жена му и наследникът му — студено и отблъскващо?
Баща й — Кайла искаше да продължи да го мрази, защото така й бе по-лесно. Но в очите му се четеше такава скръб и в изражението му бе скрита толкова болка, че тя в този момент не можеше да си наложи да продължи да го мрази. Дори и заради това, което бе направил с майка й.