Портретът е нарисуван, когато той е бил все още млад, мис — тихо произнесе Сюзън. — Изглеждаше доста променен, преди да умре, защото бе много болен. Почина в градската къща и не го бяхме виждали от лятото.
— Значи е умрял през зимата?
— Да, мис. Вторият ден след Коледа, когато се раздават подаръците. Чух, че тези, които са в градската къща, едва не останали без подаръци заради това, но старият Рийд си спомнил в последния момент за тях. Повикал всички в кухнята и набързо ги раздал. Братовчедка ми Бети работи в града и затова знам за всичко това. Тя е камериерка там и през почивните дни ми разказва много любопитни истории. Но може би не ви се слушат?
— Не, никак не ми е досадно наистина. Това е интересна история, Сюзън — Кайла бавно обърна гръб на портрета, но той остана в съзнанието й. Образът на баща й се запечата в паметта й — солидните му черти, познатите очи и тъжно изражение й показваха какво е загубила. Тук ставаше дума за нещо много повече от пари, права и всичко останало. Бяха я лишили от баща и сестри. И бе много късно нещо да се промени. Сега, дори и да успееше да стигне до Лондон, съмнително бе дали искането й ще получи някакво внимание от който и да е адвокат освен подигравателни усмивки.
Налагаше се откровено да признае пред себе си, че шансовете да успее никога не са били големи. Но сега не можеше да разчита дори на доброто си име в случай на пълен провал. Всичко й бе отнето. Оставаше й само да следва пътя, който Брет бе начертал, като я отвлече в Риджууд.
Късно следобед Кайла седеше в градината с книга, но на коленете, защото не можеше да се съсредоточи достатъчно в това, което чете. Тя стигна до извода, че трябва да напусне Англия. Но къде би могла да отиде? И как? Тук нямаше никакво бъдеще, освен ако се превърне в една от онези жени, които биват прехвърляни от един покровител на друг. А това тя не можеше да приеме. Не, не можеше да си представи как ще я възприемат хората или с какви очи тя самата ще гледа образа си в огледалото след известно време. Ще свърши живота си самотна и забравена, захвърлена в някой бордей, само със спомените за големите си надежди за блестящо бъдеще.
Испания. Или Франция, след като сега Наполеон отново е заловен и заточен на остров Елба. Във Франция бе съвсем различно — една жена би могла да има много любовници, без това да я принизява в очите на обществото. Танте Селест би могла да дойде с нея и двете щяха да живеят в малка къщичка в провинцията, с лозници, окъпани от слънцето, и ще бъде топло и красиво наоколо, а не влажно и студено като тук. И ако тя успееше да събере достатъчно пари, дори и папа Пиърс можеше да дойде при тях, ако иска, защото там е топло почти като в Индия. Да, това би бил най-добрият вариант. Но само ако Улвъртън й плати толкова, колкото бе обещал. Ако си тръгне сега, той нямаше да й даде нито пени, както красноречиво бе заявил.
Тя облегна назад глава и се загледа в зелената дантела от листа над главата си, изплетена от клоните на високите достолепни дъбове, които растяха тук повече от сто години и хвърляха дълбока сянка над градината. Живописни статуи бяха разпръснати из изрядно подрязаната морава и няколко фонтана изригваха весели потоци вода от чучури във формата на риби или русалки и пълнеха каменните корита. Изящните фигури би трябвало да внасят красота в душата й, но не успяваха. Какво толкова имаше в това, че тя трябваше да изпълни своя дял от споразумението с Брет? Ако слуховете бяха верни, той рядко задържаше за дълго любовниците си, преди да ги замени с нови. Не би трябвало да е толкова трудно да остане с него заради парите, нали? В крайна сметка нямаше какво повече да губи, както тя самата си напомняше отново, и отново, когато у нея се надигаше съжаление за това, което би могло да бъде. Беше свободна — можеше да замине за Франция и да живее самостоятелно, където би могла да има любовници, ако пожелае, или дори да си намери съпруг.
Но най-напред трябваше да престане да мисли за несправедливостта, която й бяха сторили, защото непрекъснатите размишления и самосъжаления не й носеха нищо добро. Не и помагаше и споменът за онова странно чувство на отчаяние, което я обземаше понякога, когато гледаше Брет, или за необяснимото безпокойство, което я разтърсваше, когато той я докосваше. Или споменът за това, как понякога го сънуваше, но винаги различен, и той се държеше така, сякаш наистина се интересуваше от нея и я обичаше…
Кайла затвори очи и от погледа й изчезна зеленият балдахин над главата й. Тя прогони и всяка друга мисъл, в съзнанието й звучаха само песните на птиците и чуваше ромоленето на водата от най-близкия фонтан. Въздухът бе наситен с неуловимия аромат на цветя — тя се опита да определи уханието — жасмин може би? Не, твърде е рано в този климат, помисли разсеяно. Дните са наистина топли, но нощите все още са студени. Може би беше лигуструм, с китки дребни благоуханни цветчета.