— Можеш да отричаш, но тялото ти ще те издаде. Всички жени отричат до последния момент, когато не могат да не признаят злото в душата си. Ти няма да си по-различна. Но запомни, опитах се да те спася от това, което ще стане. Ако твоята майка, истинска кучка, не беше те отвела тогава, аз щях да те спася…
Гласът му замря и настана тишина, заредена с напрежение, а Кайла потръпна:
— Какво… възнамерявате… да правите с мен?
— Да те спася.
Кратък отговор, две думи, лишени от скрито значение, но подтекстът прониза Кайла до мозъка на костите й. Тя се опита да мисли, бореше се да намери начин да печели време, докато главата й се проясни. Клюмна и се удари в твърда грапава повърхност. До нея имаше стена от влажен камък, а китките й бяха вързани зад гърба й, но краката бяха свободни — дали би могла да избяга? Ако дори само за момент я оставеше сама, може би щеше да намери изхода? Но къде ли беше затворена? Беше толкова сумрачно и тъмно — светлина идваше единствено от свещите, подредени на ниски лавици наоколо. Тя примигна отново и дълбоко пое въздух — спарен и зловонен като в гробница. Сравнението я накара да потрепери отново.
— Милорд, китките ме болят, много силно са завързани.
— Да, ще направим нещо по въпроса. Но не сега — Нортуик стана, и отново се надвеси над нея и понеже зрението й вече бе наред, сега го видя по-ясно, а не като мъглив силует със стъклени очи. Той се отдалечи от нея, а тя обърна глава, за да огледа помещението. Бяха в някаква стая, която напомняше винарна, но тук нямаше бурета с вино или касети с бутилки — само празни рафтове и влажен въздух.
Китките я боляха, главата й тежеше, беше й студено, много студено. Какви бяха намеренията му? А Брет къде се дяна, къде е Кенуърт? Очевидно Нортуик я беше упоил, но защо?
Отговорът много скоро стана ясен, когато графът дойде, взе я на ръце и я понесе през стаята. Той нежно я положи върху студен каменен рафт, осветен от свещи. На Кайла й заприлича на жертвен олтар. Тя потрепера при тази мисъл и опита да се изтръгне от ръцете на графа. Той тихо се засмя и я притисна надолу, изтегли ръцете й над главата и ги привърза към някаква метална скоба, забита в стената.
— Глупаво дете. Не се опитвай да избягаш от съдбата си. Това трябваше да се случи, макар и преди години.
Гласът му звучеше странно и напевно с мек мъркащ резонанс, който я ужаси, и тя се замята още по-силно.
— Проклет да сте. Пуснете ме! Брет ще ви убие…
— Дали наистина ще го направи? Съмнявам се. Дори и да открие отсъствието ти, вече ще е твърде късно. Никой не знае за това място, само хора, на които имам доверие. Тези, на които нямам, рядко си тръгват оттук.
Задавена от ридания, Кайла силно задърпа ръцете си, но установи, че е много здраво завързана. Камъкът под нея беше ледено студен, а роклята й не я предпазваше от влажния мразовит хлад в избата. Господи, какви ли са намеренията му?
— Изглеждаш толкова изплашена, мила моя. Недей. Възнамерявам да те освободя от този свят, изпълнен с грях. Въпреки че си изгубила невинността си, все още си толкова хубава, а аз си спомням какво сладко и чисто дете беше тогава… — Гласът му прекъсна неочаквано, докато той стоеше надвесен над нея с широко отворени бледи очи, безцветни на оскъдната, треперлива светлина, а сенките танцуваха наоколо.
— Вие… вие сте луд — прошепна тя със студени, вцепенени устни, усетила как ужасът я пронизва, докато той се взира в нея, без да мигне. Сякаш бе направен от восък — само очите му издаваха наличието на чувства, а и те бяха студени.
— Защо правите това? Не съм направила нищо, с което да ви нараня…
— Не си ли? — Ръцете му бяха учудващо топли върху кожата й, докато вдигаше роклята й нагоре, за да оголи краката й. Тя се опита да го ритне, и той здраво я стисна.
— Караш ме да те завържа още по-здраво. Само ако разбереш какво искам, ще го приемеш.
Кайла преглътна едно ридание и гърлото я заболя от страх и напрежение, докато Нортуик завързваше краката й към други скоби, прикрепени в стената. После се надвеси отново, а над главата му удължените безформени сенки се гърчеха по тавана и стените като страшните чудовища от детските й сънища. Само че това не беше кошмар. Беше реалност, тя беше в истинска опасност и трябваше да не губи ума си, за да оцелее.
Беше очевидно, че Нортуик е луд, загубил е разума си и е напълно решен да я унищожи. Трябва да намери слабото му място, да се опита да го омилостиви по някакъв начин, иначе ще загине в тази ужасна, мрачна гробница.
— Милорд… — Кайла млъкна, облиза устни и се опита да говори по-силно с разтреперания си глас. — Милорд, може би няма нужда да ме връзвате. Кажете ми какво искате, и тогава няма да бъда така изплашена.