Когато литургията свърши, тя забеляза Марко, изправен до един стълб. Това беше като небесна усмивка, която я изпълни с щастие и доволство. Очите им се срещнаха и без никакъв жест, без нито една думичка, с този къс поглед те размениха тържествена и свята клетва да се дочакат и да се обичат завинаги.
Със стария Бепо Калви, баща й, и с една роднина в траур Елена прекоси площада. Групата свърна на ъгъла на хотела и когато трите фигури изчезнаха зад саксиите на хотелската тераса, Марко, който ги наблюдаваше как се отдалечават, се почувства за момент, като че светът бе престанал да съществува.
Точно тогава човекът, който го наблюдаваше, скрит зад една палма, се отправи към него и му подхвърли заядливо и оскърбително:
– Откога едно куче от семейство Сполето се осмелява да се заглежда в дъщерята на семейство Калви?
Марко позна Бенедето. Нахален, с гордо вдигната глава, размахващ някакъв дебел бастун, братът на Елена имаше явното намерение да го нападне. Минувачите се спряха, свещеникът, който излизаше от черквата, се приближи до двамата мъже, заобиколени вече от множество любопитни.
Марко отговори много спокойно:
– Семейство Сполето не е кучешко и съвсем не обиждам семейство Калви, като обичам Елена!
– Не го оскърбяваш ли, безсрамнико? И смееш да ми го казваш?
Свещеникът се намеси:
– Слушайте, слушайте, деца мои! Няма защо да се сбивате пред къщата на Бога.
Но Бенедето, цял обхванат от бяс и омраза, се нахвърли върху Марко и с един удар, насочен право в лицето, свали на земята офицерската му фуражка. Замаян, младият мъж се поколеба, но на свой ред се нахвърли върху нападателя си. Около десетина ръце го задържаха. Други хванаха Бенедето, който викаше като луд:
– Оставете ме да му видя работата! Пуснете ме, ви казвам, за да го заколя като пиле! Кожата ще му одера на този безсрамник!... Пуснете ме!...
– Хайде, върви си! – прошепна свещеникът на Марко. – Иди си вкъщи, бъди по-благоразумен от него!
– Не мога да понеса това оскърбление!
– Напротив, сине мой!... Хайде, върви сега! Ти ще покажеш много по-голям кураж, ако си отидеш, отколкото да се биеш с този човек.
И като хвана под ръка момъка, добрият свещеник го отведе със себе си, докато Бенедето, все още задържан от присъстващите, бълваше страшни закани:
– Ние отново ще се срещнем! Пази се!
На другия ден свещеникът придружи Марко до автобуса, който отиваше за Ажасио. Той обеща да му изпраща новини от Елена и го накара да се врече, че ще бъде търпелив, като се предаде изцяло на божествената воля. На раздяла той бащински го целуна.
От своя страна Марко не можеше да не бъде окуражен от благите думи на добрия старец, който беше обичан от всички хора в околността. Не само вярващите, които виждаха в него свят човек, но дори и тези, които не ходеха на черква, даже безбожниците, го смятаха за човек на доброто.
Едно емигрантско семейство от Испания му беше дало това име „свещеникът“. Той го заслужаваше напълно, защото се чувстваше наистина като баща, снизходителен, добър баща на това население, което беше странна смесица от зърно и къклица, между които той извършваше своя апостолски дълг.
– Да се обичаме – имаше навика да казва, – ето тайната на щастието.
Той раздаваше щедро от благодатния сок на своето голямо, благородно сърце. Никоя мизерия, никоя скръб, никакво отчаяние не го намираха неподготвен. Той веднага се притичваше, осведомяваше, предлагаше своята щедра помощ. Ето защо, когато минаваше по улиците на Каталина с овехтялото от дълга употреба расо, с дългата бяла брада, от цялото му същество се излъчваше някаква атмосфера на доброта и всички, без оглед на пристрастия и принадлежност, сваляха почтително шапките си пред него. Уважението и обичта на неговото паство и ценните приятелски връзки заместваха семейството, каквото той нямаше. Едно от тези приятелства му бе особено скъпо и ценно. Това бе близостта с един пенсиониран военен лекар, Клод Малпиер, който живееше в малка самотна вила на края на града, на пътя към Арнито.
И все пак между двамата мъже, между свещеника и лекаря, често избухваха разногласия. Малпиер казваше, че бил свободомислещ и не вярва нито в Бога, нито в дявола. При това езикът му беше лек и свободен, псуваше като хамалин, но от друга страна беше голям мизантроп и това бе главното противоречие в прекрасната му натура.
– Слушайте, господин пастирю – казваше той на свещеника на Каталина, – знаете ли колко говорещи животни, заслужаващи внимание, има в този малък градец, поставен под ваше попечителство?
– Всички – отговаряше свещеникът, – всички, драги приятелю!
– Съвсем не! Няма десет, няма пет, може би няма дори двама.