– Защо тогава вчера все пак ми дадохте 50 франка за моите бедни?
– Не да си купя някой стол в рая, бъдете сигурен...
– Все пак вие ще го имате, драги приятелю, защото лично аз ще се застъпя за вас пред нашия Създател.
– Ех, че хубава работа ще направите! Само да се изправя някога пред този ваш Създател, как добре ще го насоля...
– И какво ще му кажете?
– Ще го поздравя за неговата „чудесна“ творба... Ще му кажа: „Не е ли срамота на земята да съществуват толкова много калпазани, отрупани с богатства, когато около тях мизеруват такива добри хора, някои лишени от всичко. Като например този добър свещеник от Каталина, който няма с какво да си купи едно ново расо и все пак откъсва залък от устата си, за да го даде на бедните!“... Ай, ай, ето че отново ме заболяха бъбреците! По този случай ще го попитам още дали е нужно за неговата слава да лежа болен... Представете си сега, че сте на мястото на вашия Създател...
– Аз?
– Да, вие!... Какво ще ми отговорите?
– Ще ви кажа: „Доктор Малпиер, свещеникът на Каталина не се оплаква от нищо. Напротив, той ми благодари всеки ден за съдбата си, която аз съм му предопределил и не би заменил мястото си за онова на най-щастливия и богат човек в света. Колкото се отнася до вашите бъбреци, ако бяхте налели малко повече вода във виното, ако не прекалявате с месните ястия, нямаше да ми се оплаквате от бъбречната си болест.“
Силен смях разтърси двамата мъже, а пенсионираният лекар завърши спора с думите:
– Дявол да го вземе този свещеник! Той винаги има право!
8. Елена Калви
Бенедето бързаше да разкаже на своите родители, и то с големи подробности и с ликуващ вид, публичното скарване с Марко Сполето.
– И това ми било мъж! – завърши той, като натъртваше на думите и гледаше Елена. – Не! Той е страхлив подлец, в чиито вени тече кокоша кръв.
– Лъжеш! – извика сестра му възмутено. И тъй като старият Бепо Калви изненадан се обърна към нея, тя добави: – Марко е един храбър и честен човек, който е дал доказателства за това. Простете ми, татко, аз го обичам и си позволявам да ви кажа, че ме ще взема никого другиго за мъж освен него.
Бенедето скочи с вдигнат юмрук.
– Няма да се омъжиш за другиго ли?
– Не! Удари ме, ако смееш!
Бащата се намеси:
– Остави! – каза той на сина си. – Тази история засяга лично мене.
След това той се обърна към дъщеря си:
– Ти се осмеляваш да ми кажеш, че обичаш един Сполето и се съюзяваш с нашите неприятели? От коя кръв си тогава?
– Татко мой, аз ви уважавам?
– Не, ти не ме уважаваш, не уважаваш семейството ни, не уважаваш никого, щом падна толкова ниско да обичаш един Сполето!
Напълно смазана от тия натяквания, Елена се поклони и падна ма колене в краката на баща си.
– Простете ми, татко мой!... Марко лично ще дойде и ще коленичи пред вас.
– Аз ще го изпъдя!
– Вие не ще бъдете толкова безжалостен, татко мой! Вие ще разберете...
Разгневен, баща й я прекъсна:
– Казах ти, че ще го изпъдя! И ти заявявам също, че докато съм жив, ти не ще се омъжиш за един Сполето!
С разширени от ярост очи, целият зачервен и потреперващ от възбуда, той вдигна двата си юмрука над хълцащата Елена.
– Бъди проклета!
Бенедето стоеше със скръстени ръце и с подигравателен поглед безмълвно наблюдаваше тази сцена.
– Прости ми, татко! – повтаряше момичето и умолително протягаше към баща си ръце. – Прости ми!
Бепо се подвоуми за момент и като хвана златното кръстче, което висеше на шията й, грубо го откъсна.
– Върху тази скъпоценност, която имаш от твоята баба, върху този свят кръст ще ми се закълнеш, че вече никога не ще проговориш на Марко Сполето.
– Татко мой, не бъдете толкова безжалостен и безсърдечен!
– Закълни се!
– Но вие искате моята смърт!
– Предпочитам да си мъртва! Закълни се!
Тя продължаваше да плаче, без да отговаря. Баща й изпречи кръста право пред лицето й и извика:
– Закълни се!
Елена направи едно грамадно усилие над себе си, изправи се, пребледняла като мъртвец, и изпъшка тежко:
– Не мога!
Разярен, баща й захвърли златното кръстче и като показа вратата на къщата, извика:
– Махай се оттук!
Съвсем разнебитена и убита от скръб, Елена се огледа, търсеща и молеща за някаква помощ, някакво съчувствие, но не срещна нищо друго освен ироничния поглед на Бенедето и страшните очи на баща си, застанал като вкаменен с насочен пръст към вратата и повтарящ:
– Махай се оттук!
Когато тя се наведе, за да си прибере златната верижка с кръстче го, брат й я спря:
– Остави го! Ти не си достойна да го носиш!