– Друг чек ли?
– Ах, не! Но ще напомня за благосклонността ви, когато настъпи моментът...
Катерина се изненада от веселия поглед на мъжа си.
– Целуни ме! – каза той, като отваряше вратата. – Нашите лоши дни са вече към края си! Свърши се! Ние имаме вече нашия хотел! На, гледай!
И той извади от джоба си един бял лист с печата на „Банк дьо Франс“, върху който беше написано: „Изплатете на г-н Джузепе Боргец сумата от тридесет хиляди франка за моя сметка. Жуан Балдини.“
Малмината гледаше с широко отворени очи и не можеше нищо да разбере, нито да повярва.
– Как успя да получиш това? – попита тя.
– Шт!... Нозаключи си малко устата!
– Ама обясни ми най-после...
– Козичке моя, курдисах моя втори капан и...
– И?
– Ударих едновременно два заека. Не ни остава нищо друго, освен да започнем да живеем нашите бъдещи щастливи дни...
13. Убийството
На другия ден Лолита като се връщаше от града, където рано сутринта бе отишла по работа, изтръпна при вида на многото хора, събрани в двора на замъка. Стражари разпитваха градинаря, около когото се бе скупчила цялата заинтригувана прислуга. Когато момичето вече съвсем приближи, граф Жуан слезе по стълбите и попита какво се е случило.
– Господин графе – отговори един от стражарите, – недалеч оттук е намерен убит по пътя за Сартен Бенедето Калви. Стреляно е с пушка.
Лолита се разтрепера. Какво престъпление! Братът на Елена! Тя хукна ужасена с намерение да й съобщи всичко това, но докато изкачваше стълбите, размисли и реши, че ще бъде по-добре да замълчи и дори да се постарае тази страшна новина да не достигне до ушите на болната.
За втори път Елена препрочиташе писмото на Марко. Когато момичето влезе в стаята, от цялото й лице бликаше радост.
– Много съм щастлива – призна тя, – както ти не можеш да си представиш, Лолита!
И в момент на детинска възбуда тя целуна писмото. После попита весело:
– Радваш ли се, аз вече съм здрава! Надявам се, тази вечер докторът ще позволи да се разходим из парка, нали? Толкова ми се иска да видя отново залеза на слънцето и да подишам аромата на цветята!
– Цветя не ви липсват и тук!
И с ръка Лолита посочи грамадния букет от рози, донесен тази сутрин от слугинята.
– Да, графът е много внимателен. Всеки ден ми изпраща букет цветя и всеки ден неговите ухажвания ме правят неспокойна... Ако не дължах живота си на него... Знаеш ли колко много го ненавиждах по-рано?
– Не бих повярвала.
– Какво искаш да кажеш?
– Вие не сте от онези, които мразят. Вие сте много добра! Всяка от човешките души, подобно на цветята, притежава своя особен аромат, който никога не лъже.
– Много си мъдра за своите години!
– Много съм страдала!
Тъга помрачи очите на Елена.
– Казваш, че си страдала? И таз добра, ти преувеличаваш! Някои противоречия, незначителни натяквания от страна на родителите – това не са никакви страдания, мила моя Лолита. Но очите ти са изпълнени със сълзи, защо? Предполагам не си се влюбвала още...
– Не, обичала съм. Много съм обичала!
Елена погледна с нежност това детско личице.
– Вече?
– Да. В страшната самота, в която живеех, един ден намерих един верен приятел, който се остави да го направят на парчета заради мене. Не ме съдете лошо... Това беше едно куче... Рап, моят добър Рап, когото те убиха една вечер, защото ме защитаваше...
– Мило дете – прошепна Елена, като привлече Лолита до себе си, – не трябва да плачеш за едно куче! Хайде, изтрий сълзите си и ме обичай като по-голяма сестра. Искаш ли да бъдеш моята малка сестричка?
– Дали бих искала? О, да! Аз ви обичам, обичам ви с цялото си сърце... както обичах моя беден Рап!
Една нежна прегръдка запечата окончателно разбирателството между тези две красиви души.
Слугинята влезе и доложи за доктор Малпиер.
– Този път имате разкошен цвят на лицето – забеляза лекарят след обикновените поздрави. — Я да видим и пулса! Прекрасно! Значи ще можем да се разходим из парка...
– Точно това исках да ви помоля!
– Разрешавам. Но съвсем мъничка разходка, без умора! А хапчетата може и да не вземате повече. Чистият въздух и топлото слънце са най-добрите лекари.
И тъй като Лолита се усмихваше зад Елена, той я заплаши с пръст:
– А ти как мислиш, малко дяволче?
- Че съществува едно още по-добро лекарство...
– Така ли? И кое е то?
- Щастието!
– Ах, ти умнице! Ела тук да те целуна за хубавата идея!
И като целуна бащински Лолита по двете бузи, той прошепна:
– Имаш сто пъти право! Ако можех да раздавам щастието във вид на хапчета и прахове, не би имало вече болни...