Мъжът, който говореше досега, човек на около тридесет години, беше един от онези „ариеро“, които водят пътниците през високите девствени гори на Боливия. Извънредно чернокос, с обло лице и рязко изрязани черти, с тъмносини очи, в които се четеше смелост, той при всички случаи би предизвикал страх у човек, с когото се срещне лице в лице сред някое от дефилетата на Боливийските Кордилери...
Почти на неговите години, спътникът му обаче бе напълно различен по лице, по вид и държание. Той бе свалил шалчето от врата си, вълненото пончо, ръкавиците си и грееше на огъня посинелите си от студ ръце.
– Помислих, че не ще успеем да пристигнем каза той. – Все пак преминахме благополучно дотук...
– Работата е там – прекъсна го Рамиро, – че аз не ви съветвам да преминете през Кабрада тази нощ. Дон Алварец, известният „кореджидор“ от Тулул, заедно със своя домоуправител и двама от слугите си, се загубиха там през една такава мощ. Намериха ги едва след два месеца, вкопчени един в друг като удавници.
Разказвайки това, той отвори една бутилка коняк и наля в чашите на своите гости. След това те седнаха заедно с Кончита на другия край на масата и започнаха отново да ядат, очаквайки пътниците да ги извикат, за да ги обслужат. Лапайки лакомо, Рамиро същевременно напрягаше слуха си, за да чуе нещо от разговора им. Но остана страшно разочарован, тъй като те разговаряха на френски, а този език той не разбираше напълно.
– Какво се е случило – питаше добре възпитаният мъж грубия „ариеро“, – та сте се установили в тази дива страна?
– Любовта, господин графе, една луда любов! Пепита беше така красива, че аз съм виждал мъже дори да падат на колене пред нея. Запознахме се в Марсилия, където бях чиновник в една електрическа компания. Тя така силно ме беше омагьосала, че продадох душата си на дявола.
– На дявола? Та защо?
– Трябваха й пари, много пари. Всичките ми икономисани средства бяха погълнати от нея, също и цялата ми заплата, и малкото наследство, което бях получил от един мой вуйчо. Една вечер тя открадна последното, което имах, и избяга със свой съотечественик, богат боливиец, притежаващ мина за калай в областта Акоста. Успях да събера необходимите пари и заминах за Санта Крус, където тя живееше. Не можах обаче да стигна до нея. Арестуваха ме по един незначителен повод (любовникът й беше много влиятелен). Напразно молих френския консул да се застъпи за мен като френски поданик. Останах в затвора, докато успях да избягам от него... Изненадах я в градината на нейната „хасиенда“ и я удуших като кучка... на каквато приличаше...
Графът изгледа заинтригувано събеседника си, който най-спокойно му правеше това ужасно самопризнание.
– Дявол да го вземе! – каза той. – Изглежда ръката ви не е потреперила дори в момента на вашето страшно престъпление!
– Страхувате ли се от мене?
– Съвсем не, защото съм от страна, където хората знаят какво значи обида и те сами раздават правосъдие. Но случаят е интересен. Аз също съм корсиканец. Впрочем името ми е Балдини.
– Това име Балдини съм чувал често.
– Възможно е. Моето семейство беше много известно, притежаваше огромни имения. Но аз задържах само моето имение, където не съм стъпвал от десетина години.
Той поднесе чашата до устните си и направи гримаса на отвращение.
– Впрочем този коняк е някаква ужас на смесица... Но – продължи той – не се ли боите, че полицията може да ви залови и накаже за извършеното престъпление?
– Съвсем не. Аз измених не само живота си, но и самоличността си. Благодарение на известно количество редовни и законни книжа днес „ариеро“ Естебан няма нищо общо с...
Той се спря, като че ли се страхуваше да произнесе своето истинско име. Пропаст от мълчание застана между двамата мъже. Дълго време мълчаха и домакините и сякаш четирите човешки същества бяха потопени в тайнствена самота...
Естебан поде разговора:
– Каталина е по склона на планината, един див кът в червените скали, с красива черковна камбанария, която се издига между кестенови дървета, нали?
– Да, точно така! Замъкът на моите прародители е на един километър от града по пътя към Сартен.
– Изоставен ли е?
– Почти. Старите служители, които са присъствали на рождението ми, навярно вече са измрели. Нотариусът от Олмето, мой пълномощник, който се грижеше за именията ми и който от година на година ми пращаше все по-малко доходи, почина преди шест месеца. Така че, ако се бях решил да се върна в страната си и да отида в моя роден град, никой не би ме познал и бих имал вид на чужденец.
Тъмните очи на графа светнаха с някакъв блясък, който сигурно би изненадал спътника му, ако го беше забелязал.