– О! – извика Дядо Господ, щом ме видя. – Ето го и този чудак, свещеникът на Каталина, който само за бедни разправя, като че ли всички бедняци на земята са се събрали под неговия патрахил... Всъщност какво виждам? Едно старо, избеляло расо, кални и скъсани обуща – това ли е достойното облекло за един спасител на човешките души?
– Господи! – отговорих аз, като паднах на колене. – Ето вече пет години се мъча да туря настрана малко спестени пари, за да подновя гардероба си, но тъкмо икономисам нещо и някоя жива мизерия похлопа на вратата ми.
– И ти оголваш себе си за нея?
– Да! Да, Господи, и то с голяма радост, защото си спомням, че свети Венсан дьо Пол раздрал расото си, за да покрие едно дете...
– Я остави тези приказки! Трябва да бъдеш приличен и да не ставаш смешен. На, вземи! Да си купиш ново расо, нови обуща и да замениш старата си шапка, която е изгубила приличната си форма!
И той ми подаде една голяма кожена кесия, каквито имат търговците на коне, и прибави:
– Да не си посмял вече да се явяваш пред мене в това облекло!
Аз си тръгнах весел, отнасяйки със себе си божията благословия и скъпоценната кесия, пълна със златни пари, с истински златни наполеони, достатъчни да подновя гардероба си, да направя необходимите поправки в черквата и да открия една работилница, където благочестиви и вярващи дами ще могат да изработват пелени и дрешки за новородените.
Но едва пристъпих няколко крачки, ето че се появи молеща за милостиня млада жена, чието дете било на смъртен одър. Турих в ръката й един наполеон. Малко по-нататък срещнах две деца, които плачеха, тъй като баща им умрял, а майката нямала дори корица хляб да им даде... И на тях пуснах един наполеон. След това ме срещнаха двама старци, неспособни за никаква работа... и още два наполеона излязоха от кесията ми... Когато най-сетне пристигнах в черквата, забелязах, че тя е съвсем празна... Какъв ужас! Бях изхарчил всичките божи пари!
Измъчван от угризение на съвестта, отчаян, аз влязох бързо вътре, коленичих пред олтара и протегнах към божествения кръст треперещите си ръце, които молеха за прошка... Тогава...
– Тогава? – запита Елена, съвсем заинтересувана от разказа
– Аз отстъпих очарован. Олтарът беше цял окичен с цветя, дървените рамки на иконите бяха позлатени и излъчваха такава красива светлина, че очите ми се просълзиха от радост. Позлатена бе и статуята на Света Богородица. Но познайте какво видях още! Наляво от мене, на един стол, имаше едно расо, чифт обуща със сребърни копчета и една шапка... Напълно нови... Изведнъж се видях заобиколен от дами и госпожици, които ми подаваха някакви бели предмети, чорапки, ризки, пантофки – цяло богатство за бедните деца на Каталина! Това бе истинско очарование, чудо на провидението, което заместваше всичко раздадено от мен по време на лудешкото ми разточителство. Бях щастлив, толкова щастлив!
Затова можете да си представите моето разочарование, когато се събудих и разбрах, че всичко е било само сън...
– Тогава за какво най-много съжалявахте? – попита Лолита.
– За работилницата, за подаръците, с които щях да подпомогна толкова нещастници през тази зима.
– Не съжалявайте за нищо, отче! – прошепна усмихната Елена. — Ние ще направим всичко онова, което толкова желаете, ще превърнем вашия сън в действителност!
– Какво искате да кажете?!
– Като оздравея, ние с Лолита ще съберем около нас няколко благородни дами и ще направим такава работилница за вашите бедни...
17. Във Френска Гвиана
Страшно бе само като се помисли в каква среда беше попаднал благородния Марко Сполето. Това не бяха хора, а разбеснели се животни със страшни очи, победени от живота нещастници, които намираха начин да се карат, да се бият и... да се надяват. Да се надяват на какво? Може би на някакво намаление на наказанието им? Или на някаква възможност да избягат? Кой знае...
Клекнал в ъглите на своята желязна клетка, Марко Сполето, съвършено безчувствен към хората и събитията, които го обкръжаваха, за стотен път се впусна в мислите си по ужасната пътека на своята страшна Голгота.
Щастливо детство. Трудолюбиво юношество. Баща, майка. Отечество, дълг... Семейна чест. Вендета... Съд. Присъда. Позор. Заточение... И все пак – една голяма надежда: божественото правосъдие, вярата! Часът на справедливостта ще настъпи! Честта ще бъде възстановена, любовта ще бликне отново! Ще настъпи и часът на страшната отплата. Неумолимата съдил ще стовари своя тежък юмрук и истината ще бликне като чист горски извор. Елена...